Дейвид Балдачи - Довършителката

След работа, когато те си тръгнаха, застанах сама пред своето шкафче и повдигнах ризата си. Части от картата върху мършавия ми корем бяха избледнели дотолкова, че вече на няколко пъти се бе налагало да ги повтарям с мастило. И понеже Делф трябваше също да я запамети, бях решила да я прекопирам обратно върху пергамент – чувствах се леко неловко да се разсъбличам пред него, а и усещах, че понякога вниманието му е привлечено повече от голата ми кожа, отколкото от рисунките по нея.

Проблемът бе, че ми трябваше още пергамент, а нямах пари, за да го купя. Мина ми през ума да задигна няколко листа от офиса на Домитар, но той напоследък изобщо не го напускаше през деня – а нощем нямах повече желание да влизам в Комините, дори и за всичкия пергамент в Горчилище.

Сега, докато минавах покрай остъклената врата, тя се отвори и Домитар излезе насреща ми. Това бе удачно съвпадение, защото в главата ми тъкмо се въртеше въпрос, на който той вероятно можеше да отговори.

– Знаеш ли – започнах, – Моригон ми спомена, че баща й служил в Съвета заедно с моя дядо. А аз дори нямах представа, че дядо е членувал в него.

– Членува, но само за кратко. Беше неспокойно време в нашата история.

– И е напуснал по своя воля?

– Не съм казвал това – рече той и веднага вдигна ръка към устата си, очевидно съжалявайки за изтърваните думи.

– Неспокойно време? Да нямаш предвид Битката на зверовете, за която са ни преподавали на Обучението? Но нали тя се е състояла по-отдавна, когато дядо още не е бил роден?

– Няма защо да будим спящите кучета, Вега. Това е най-добрата политика.

– По дяволите спящите кучета, Домитар! Трябва ми истината.

Той се обърна и се шмугна в офиса си като заек в хралупа. Или като плъх в отходен канал.

Излязох от Комините и тръгнах по улицата през сгъстяващите се сенки. Подсвирнах и Хари Две изскочи от треволяка. Заедно прекосихме селото и отидохме до зеленчуковата ми градина недалеч от Дървото, за да откъснем нещо за вечеря. Само че когато стигнахме там, градина вече нямаше. Всичко бе изпотъпкано и унищожено, до последния стрък. Това не бе дело на звяр, а на Уъг и дори не бе нужно да отгатвам кой. Клетъс Луун бе надраскал с пръчка името си в пръстта.

Изтрих го с подметката си и се заклех да отмъстя.

По-късно същата вечер се спуснах към централния площад и се присъединих към събиращата се тълпа. В единия му край бе издигнат дървен подиум с няколко стъпала, направени от грубо одялани дъски. Не се изненадах, че синята карета е вече там, както и че Тансий и Моригон седят на подиума. Онова, което ме учуди, бе, че Джон се е настанил редом с тях. При това облечен с черната туника на Съвета!

– Гледай, това е Джон – прошепна някой в ухото ми.

Обърнах се. До мен стоеше Делф.

Наистина, помислих си. Това е Джон. И в същото време не е Джон.

Наоколо се мяркаха всичките ми познати Уъгове. Роман Пикус и неговите Жандарми също бяха тук. Клетъс, Нон и Ран Диг-би стояха изпънати на пост – комични фигури със своите морти през рамо и запасани саби. Бях благодарна, че се намирам от наветрената страна на Дигби – иначе вонята, носеща се от него, щеше да ме отрови. Като Женска вероятно можех да си позволя и да пропусна събранието, но любопитството ми бе твърде силно.

Редицата от членове на Съвета бе насядала пред подиума. Питах се как ли приемат факта, че брат ми горе е на официалните места, докато те, толкова по-старши от него, са долу, сред простолюдието. Единственият липсващ от тях бе Джурик Кроун. Учудих се, защото не бе в негов стил да се лишава от възможността да се поперчи пред публика. Според мен той дори тайно се надяваше да измести Тансий от лидерското място. Домитар също бе тук, с плахия Дис Фидус, суетящ се край него. Езекил стоеше достолепно, леко встрани от останалите, издокаран в своята бяла туника. Останалите Уъгове се тълпяха като пилци където им попадне.

С уплаха видях, че Лейдън-Тош, въоръжен до зъби, охранява подстъпите към подиума. Стараех се да не срещам погледа му. По някаква налудничава причина си мислех, че може да изчезна, ако го сторя.

Накрая забелязах и Дъф Делфия, по-мръсен и раздърпан от когато и да било. Делф ми бе казал, че напоследък баща му се труди практически без почивка. Уменията му за работа с животни бяха от жизнено значение за завършването на Стената.

Всички Мъжки изглеждаха мърляви и запуснати. Женските, макар и малко по-чисти, имаха още по-изнурен вид. Те също трябваше да помагат на строежа, но освен това имаха задълженията да се грижат за своите семейства, да готвят, перат и да бъдат майки. Но въпреки това сред тълпата цареше оживление и причината за него не бе трудна за отгатване. Петстотин монети. Алчността можеше да се долови във въздуха. Никой не бе взел наградата за Куентин Хърмс. Но все някой трябваше да грабне победата на Дуелума, а заедно с нея и парите.