Дейвид Балдачи - Довършителката

От страна на Женските не последваха никакви приветствени възгласи. Те очевидно добре разбираха, че няма начин да се докопат до тези пари, затова и не се вълнуваха особено.

После Тансий добави, че датите за отделните кръгове ще бъдат оповестени скоро, както и разпределението на противниците за първия кръг. Имайки предвид броя на участниците, щяха да са необходими пет кръга, за да се излъчи крайният шампион. Накрая пожела успех на всички и обяви край на събранието.

Уъговете започнаха бавно да се разотиват, а аз се устремих право към подиума. Исках да видя Джон, докато не си е тръгнал. Преди да стигна дотам обаче, някой препречи пътя ми.

– Имаш късмет, че си твърде малка да се биеш – рече Клетъс Луун, като ме измери с поглед. – Инак току-виж ми се беше паднала за противник на първия кръг.

– Късмет имаш ти, плужек такъв – отвърнах. – А сега ми се махай от очите.

Опитах да мина покрай него, но той сложи ръка върху рамото ми. Преди да успея да реагирам или ръмжащият Хари Две да го захапе, Клетъс изведнъж полетя във въздуха и се приземи по гръб, като мортата и сабята му изчаткаха по паважа.

Понечи да стане, но Делф стъпи върху гърдите му с огромния си ботуш и го притисна обратно.

– Махни си гнусния крак от мен – запищя той. Един от приятелите му приближи и взе да припява:

– Пе-пе-пелтека Де-де-де-Делф.

Делф го сграбчи за яката, вдигна го от земята и го приближи до лицето си.

– Името ми е Даниъл Делфия, задник такъв. И следващия път няма да съм толкова любезен да ти го напомня. А сега дим да те няма.

После пусна Уъга и той чевръсто отпраши зад ъгъла. Клетъс най-сетне успя да се повдигне на лакът и го зяпна изумено.

– Ама ти н-не з-заекваш – промълви с разтреперан глас.

– За разлика от теб – коленичи до него Делф, така че носовете им почти се допряха. – Виж, Луун, моли се само да не ми се паднеш за противник на Дуелума. А ако още веднъж пипнеш Вега Джейн, така ще те подредя, че ще предпочиташ да те е дъвкал Гарм. – После го ритна за последно и го заряза в прахта.

– Благодаря, Делф – изрекох с лице, пламнало от дълбоката признателност, която изпитвах.

– Ти можеше да се справиш с този копелдак и сама, Вега Джейн.

– Вероятно. Но е хубаво да знам, че си до мен. – После се сетих накъде бях тръгнала. Джон вече беше почти при каретата. – Късмет на Дуелума, Делф. Надявам се ти да спечелиш петстотинте монети.

Затичах се и стигнах до брат си тъкмо преди да постави крак върху стъпалото.

– Джон?

Той се обърна и се усмихна, но усмивката му беше някак... насилена. Веднага долових това. Бяха изминали вече четиринайсет дни, откак за последно го бях видяла, бях вечеряла с него и бях посетила стаята му, изпълнена с книги и раздути амбиции. Редовните ни срещи вече не бяха чак толкова редовни.

– Здравей, Вега. – Въпреки сухия поздрав ми се стори, че в него трепна нещо от предишния ми брат, но може би само си въобразявах.

Моригон се наведе през вратата и щом ме видя, каза:

– Джон, трябва да вървим. Вечерята ни чака, а след това имаме още занимания.

– Няма да ви отнема повече от минутка – рекох забързано.

Тя кимна неохотно и се отпусна назад в седалката, но подозирах, че ни слуша внимателно.

– Какво има, Вега? – попита Джон. Сведе очи към Хари Две, но не посегна да го погали. Косата му беше още по-къса, остригана почти до кожата. Едва можах да го позная.

– Как си? – рекох. – Сякаш цяла Сесия мина от последната ни среща насам.

– Много съм зает покрай Стената и уроците.

– Да, нали Стената трябва да опази всички Уъгове... – Надявах се да долови двусмислицата в думите ми.

– Но въпреки всичко изоставаме – продължи той. – Няма да успеем да се вместим в срока от четирийсет дни и нощи. Трябва да работим още по-усилено. Кръвниците могат да нападнат във всеки един момент.

Резкият му тон ме свари неподготвена.

– Ъм... изглеждаш добре – пробвах да сменя темата.

Той сякаш се поуспокои, но същевременно целият ентусиазъм се изпари от лицето му.

– Да, добре съм. А ти?

– Чудесно. – Сякаш си говореха двама непознати.

– Ходила ли си скоро в Приюта?

Трепнах и погледнах предпазливо към отворената вратичка.

– Не, в последно време не съм.

– Аз исках да посетя родителите ни, но Моригон смята, че не бива да се разсейвам.

Поколебах се. Идеше ми да скоча в каретата и да проведа един личен Дуелум с нея.

– Сигурна съм, че е права – рекох достатъчно силно, за да ме чуе.

Тя отново подаде глава навън.

– Закъсняваме, Джон.