Дейвид Балдачи - Довършителката

– Недейте! – изкрещях. – Той няма да ви ухапе. Ще дойда с вас доброволно. Хари Две, ти оставаш тук. Марш в ъгъла!

После ме изкараха грубо навън и ме поведоха към селото. Когато стигнахме Главната, вестта за ареста ми явно се бе разпространила, защото много прозорци светеха, озарени от свещи и фенери, а през тях надничаха любопитни Уъгове по нощници и пижами.

Скоро се озовахме пред Валхал. Нида, явно върнат към старите си задължения, ни очакваше и отвори вратата на клетката. До него Шук ме фиксираше с кръвожадните си очи. Ноздрите му потрепваха, сякаш искаше да запомни мириса ми, в случай че по-късно му се наложи да ме открие и разкъса.

Хвърлиха ме вътре и тежката решетка се захлопна зад мен. Нида заключи старателно катинара.

Кроун се улови за прътите и ме загледа през тях.

– Утре ще ти бъде повдигнато официално обвинение – изрече бавно. – Не се и съмнявай, че ще успеем да го докажем. А предателството, както знаеш, се наказва със смърт чрез обезглавяване.

Не можех да повярвам на ушите си . Обезглавяване?

Вярно, че имах глупостта да държа у себе си книгата, но тя не съдържаше никакви планове за нападение над Горчилище, а само информация за съществата, населяващи Мочурището.

Но как можех да обясня притежанието и, помислих си със свито сърце, без да разкрия, че съм я взела от дома на Куентин Хърмс? А и откъде той самият можеше да има такава книга? Погледнах към ръцете си и благодарих на Алвис Алкумус задето, капнала от умора, бях заспала с дрехите тази вечер. Ако бяха видели рисунките, покриващи цялото ми тяло, вероятно щяха да ме одерат жива. Придърпах ръкавите си по-ниско и се уверих, че ризата ми е добре запасана, а крачолите – затъкнати в ботушите.

– Разполагаш с цялата нощ, за да помислиш на воля върху греховете си – продължи Кроун. – И за наказанието, което ти се полага зарад тях. – Той се приближи до металните пръти така, че устните му почти ги докоснаха. – И този път дори мадам Моригон няма да успее да те отърве, Вега.

После се изсмя злостно, обърна се и си тръгна.

Изкрещях подире му и се пресегнах през решетката в напразен опит да го ударя. Начаса обаче дръпнах ръката си обратно, защото зъбите на Шук изчаткаха на сантиметри от нея. Малко остана да изгубя пръстите си.

Тоягата на Нида се стовари с трясък до главата ми.

– Никога не се пресягай навън, проклета Женска. Няма да ти го повтарям.

Пропълзях до средата на клетката и седнах на земята, все още замаяна от случилото се. Надявах се всичко да е просто един кошмар, от който всеки момент ще се събудя. Но със сгъстяването на мрака започнах да тракам със зъби от нощния студ и трябваше да приема горчивата истина.

Известно време Нида и Шук продължиха да патрулират нагоре-надолу по паважа. После Нида се прибра в своята будка и Шук остана единственият страж наоколо. Ако помръднех дори с пръст, той моментално наостряше уши и издаваше такова заплашително ръмжене, че всеки косъм на главата ми настръхваше.

Поплаках малко, обзета от чувство на безпомощност. После ме обзе яд и взех да си представям по колко много различни начини бих искала да унищожа Кроун. Но накрая наистина се потиснах при мисълта как ще се защитавам срещу повдигнатите обвинения. Не ми идваше наум нито едно правдоподобно обяснение, нито дори що-годе сносна лъжа.

Инструментите ми не бяха у мен, тъй че нямах шанс да отключа катинара, а дори и да го сторех, Шук просто щеше да ме разкъса на парчета. Прокарах длан по утъпканата пръст край себе си. Тя бе осеяна със знаци, оставени от предишни затворници под формата на плитки, овални дупки. Можех да разбера това. Попаднеш ли тук, ти идеше да потънеш в земята, само и само да се скриеш от срама и погледите на останалите Уъгове.

На няколко пъти задрямвах, но всеки път се пробуждах, сепната или от Нида, който периодично наобикаляше и удряше с тоягата си по решетките, или от Шук, който виеше по нещо. Чудех се дали не го правят нарочно – може би инструкциите им бяха никога да не оставят арестантите да се наспят добре.

Постепенно нощта избледня до сиво, после небето на изток се оцвети в розово, а накрая в златисто, възвестявайки изгрева на слънцето. Настъпването на деня ме изпълваше с ужас, по напълно обясними причини. За щастие отново се унесох в сън, който даде малко отдих на изтощените ми тяло и дух. Когато се събудих, Горчилище вече бе обляно от светлина. Часът вероятно наближаваше осем. Стомахът ми къркореше и се зачудих дали тук случайно не сервират закуска. Тази сутрин нямаше да ходя в Комините. Надявах се някой да е казал на Домитар какво се е случило. Вероятно за капак на всичко щяха и да ме уволнят.