Дейвид Балдачи - Довършителката

– Ей сегичка – казах, като я гледах право в очите. – И не се притеснявай, Моригон, не съм забравила кое може да се говори и кое не.

Тя ме стрелна с поглед и за пореден път се дръпна назад.

– Има ли още нещо, Вега?

– Всъщност, да. Трябва ми малко пергамент. Да ти се намира излишен?

Той явно остана учуден от странната молба, но бръкна във вътрешния джоб на красивата си черна туника и извади оттам няколко навити на руло листа.

– Този ще ти стигне ли?

– Да, благодаря – поех ги от ръката му. После пристъпих напред и го прегърнах, усещайки как се напряга в обятията ми. – Довиждане, Джон.

Преди да тръгна, надникнах в каретата, срещайки отвътре хладния поглед на Моригон.

– Онова специално съобщение, за което ми каза... относно Дуелума ли беше?

Не последва никакъв отговор, нито дори бегло кимване с глава.

– Значи ми даваш още време да се почудя?

За един мимолетен миг ми се стори, че зърнах в очите и дълбока тъга, но той отмина твърде бързо, за да съм сигурна.

После погледът и се отмести и тя каза:

– Хайде, Джон. Имаме още ангажименти за тази вечер.

Брат ми се качи в каретата.

Богъл шибна Слеповете и те поеха с тропот по паважа.

Обърнах се решително и тръгнах към къщи, прибирайки пергамента в джоба си. Трябваше да си проправям път през групичките от Уъгове, които още стояха по площада, погълнати в дискусии на предстоящия Дуелум. Тъкмо ги отминах и ускорих крачка, когато усетих остра болка в хълбока. В последния момент успях да зърна Клетъс Луун да изчезва зад ъгъла. Стори ми се, че в ръката му имаше камък. Трябваше да викна обратно Хари Две, който напираше да се втурне подире му. Той не остана доволен, но се подчини с глухо ръмжене. Стиснах зъби, опитвайки се да не мисля за удареното място, което бързо започна да се подува.

Щом стигнах вкъщи, извадих Целебния камък и го прокарах над моравата подутина, мислейки за хубави неща. Тя моментално се стопи и кожата ми възвърна нормалния си вид.

Но радостта ми, че съм се отървала от болката, нямаше да трае дълго.

Късно същата нощ се събудих от лая на Хари Две. Секунда по-късно се разнесе втори звук, който беше от строшаването на външната ми врата.

Скочих от леглото с разтуптяно сърце.

Видях как кучето отхвърча назад от нечий ритник и се удря с квичене в стената.

После в стаята нахълтаха цяла група Уъгове. Начело беше Джурик Кроун, а след него – Нон, Ран Дигби, Клетъс Луун и Дюк Доджсън, един от най-младите членове на Съвета, само на двайсет и четири Сесии. Всички държаха в ръце дългоцевни или късоцевни морти, чийто дула сочеха към мен.

– Какво, по дяволите, става? – извиках, притичвайки до Хари Две, за да проверя дали е добре. Той лежеше настрана и дишаше тежко с изплезен език, но не изглеждаше да има нещо счупено и дори близна ръката ми.

– Дошли сме да те отведем във Валхал, Вега Джейн – обяви Кроун.

Бе започнало да ми омръзва от неговите заплахи, което, предполагам, си е проличало и по изражението ми.

– Никъде няма да ме водите, нещастници такива. До гуша ми дойде от...

Прехапах език, когато Кроун размаха пред лицето ми книгата за Мочурището, написана от Куентин Хърмс.

Усмивката му беше жестока и тържествуваща.

Аз от своя страна направих грешката да погледна към дъската на пода, под която я бях скрила.

– Този предмет бе открит в твоя дом по-рано тази вечер, докато се провеждаше събранието на централния площад – рече Кроун. Примигнах, сепната от неприкритото ликуване в гласа му. Ето защо не го бях видяла на събитието. Бил е тук да претърсва къщата ми.

– По всичко личи – продължи той, – че е писание, посветено на Мочурището. По-незаконно от това здраве му кажи. Кой ти го даде, Вега, Кръвниците ли? Съдържат ли се в него маршрутите, по които смятат да ни нападнат? Колко ти плащат враговете ни за твоето предателство?

Изгледах ги подред. Главата ми се маеше и трябваше да се опра на стената, за да не падна.

– Не знам за какво говорите. Не съм предателка. И не работя за проклетите Кръвници.

– Как тогава ще обясниш тази книга? – Кроун я вдигна високо, без да отмества дулото на мортата си от главата ми. – Откъде се сдоби с нея?

– Намерих я.

– А, намерила си я! И защо тогава не уведоми Съвета?

– Аз... аз щях да го направя.

– Лъжеш! – отсече той и красивите му черти се изкривиха в уродлива гримаса на ярост.

После се обърна към Дигби и Нон.

– Водете я.

Те пристъпиха напред и ме уловиха под мишниците. Кучето понечи да ги нападне, но аз му наредих да стои мирно. Боях се да не го застрелят, а и Доджсън вече се бе прицелил в гърдите му.