Дейвид Балдачи - Довършителката

Но тогава се сетих за думите на Кроун.

Наказанието, което ме чакаше, бе смърт. Нямаше защо да се притеснявам за скромната си надница.

Тогава видях да се приближава една едра фигура.

Беше Делф, придружен от Хари Две. Шук незабавно взе да ръмжи. Нида излезе и му препречи пътя.

– Хайде върви си, нямаш работа наоколо. И кучето също.

– Искам да говоря с Вега Джейн – рече твърдо Делф.

– Разговорите със затворниците са забранени. А сега да ви няма. – Нида взе да потупва с тоягата по дланта си.

– Веднъж ти спасих живота, Нида – не отстъпваше Делф. – А сега ми отказваш дребна услуга?

Ниският, набит Нида се взря него. Личеше си как в главата му се борят противоречиви мисли.

– Пет минути, не повече – рече накрая. – И можеш да считаш, че сме квит.

После отстъпи встрани и подсвирна на Шук, който спря да ръмжи и приседна до него. Делф и Хари Две доближиха вратата на клетката. Аз начаса се хвърлих към решетките.

– Делф, трябва да ми помогнеш.

– По какви скалъпени обвинения им е хрумнало да те затворят тук, Вега Джейн?

– Намерили са книгата за Мочурището – промълвих тихо, свеждайки очи.

Той прехапа устна и хвърли неспокоен поглед към Нида.

– Кроун твърди, че съм предателка – продължих. – Че книгата била предназначена да послужи на Кръвниците да ни нападнат.

– Глупости.

– Знам, Делф. Но според него присъдата, която ме очаква, е смърт.

Лицето му пребледня от уплаха, но положително нямаше как да е по-уплашен от мен. Надали бях изпитвала такъв страх дори и когато ме гонеха Джабитите. Знаех, че Кроун с удоволствие би вдигнал и сам брадвата над главата ми. В Горчилище рядко ставаха екзекуции и никак не ми се щеше следващата да бъде моята.

– Как разбра, че съм тук? – попитах.

– О, мълвата се носи бързо.

– Казваш, че си спасил живота на Нида?

– Да, преди няколко нощи. Малоумникът Клетъс Луун беше на патрул заедно с другите Жандарми и го взе за някакво чудовище. Аз случайно минавах оттам и го видях, че се прицелва с мортата. Сграбчих Нида и го съборих на земята точно преди изстрела. Куршумът проби дупка в едно дърво вместо в неговата глава.

– Ясно – рекох, но мислите ми вече бяха ангажирани със собствените ми премеждия.

– Ти не си виновна в нищо, Вега Джейн. Ще излезеш оттук, преди да си усетила.

– Наистина ме е страх – казах.

Той се пресегна и докосна ръката ми.

Миг по-късно и двамата отскочихме назад, защото тоягата на Нида се стовари върху решетките, почти строшавайки пръстите ни.

– Позволих да говорите, не да се пипате – кресна той. – И минутите ти почти изтекоха, Делфия.

Погледнах към Хари Две, който стоеше отстрани, омърлушен и самотен.

– Делф, нали ще се грижиш за него? – Преглътнах буцата, заседнала в гърлото ми. – Само... докато съм тук.

– Разбира се. Какво е едно животно в повече за семейство като нашето? – Той се опита да се усмихне на малката си шега, но не успя.

– Ти тръгваш с Делф, разбра ли? – подвикнах на кучето.

То сякаш направи инатлива физиономия, но аз повторих

думите, сочейки го строго с пръст, докато не сведе глава и не подви опашка.

– Трябва да тръгвам – каза Делф. – Вече закъснявам за строежа на Стената.

Кимнах мълчаливо.

Той погледна към Нида и като видя, че Пекът е зает да оправя осеяния с шипове нашийник на Шук, бръкна в джоба си и ми подаде изсъхнала кифла, парче месо и една ябълка.

– Ще намина пак веднага щом мога.

И като ми махна за сбогом, се изгуби надолу по улицата, следван от Хари Две.

Оттеглих се в далечния ъгъл на клетката, приклекнах с гръб към Нида и похапнах набързо. Изпитвах глад, но съзнанието ми отказваше да се фокусира върху храната.

Днес Съветът щеше да се събере на заседание, за да реши съдбата ми. Не можех да повярвам, че ще ме убият само заради притежанието на една книга. Но колкото повече разсъждавах, толкова по-мрачни ставаха мислите ми. Това не бе просто обикновена книга – в нея се описваха създанията, населяващи Мочурището. Положително щяха да искат да узнаят как се е озовала у мен. Дали нямаше да ме обвинят, че сама съм ходила там, за да я съставя? А ако им кажех, че съм я взела от жилището на Хърмс, щяха да питат какво съм търсила вътре. И какво щях да изтъкна в своя защита? Че според мен Кръвниците са пълна измислица и че стената се строи не за защита от тях, а за да не бягат Уъговете от селото? Това щеше много да им допадне, няма що.

Канех се да отхапя от ябълката, но вместо това я пъхнах в джоба си. Нямах апетит – повдигаше ми се и по кожата ми преминаваха студени вълни. Днес нямаше да изляза от Валхал. Всъщност надали изобщо щях да го напусна, докато не ме изведяха, за да снемат главата от раменете ми.