Дейвид Балдачи - Довършителката

Отмина пладне и слънцето започна да жари немилостиво металния покрив на заграждението, от което вътрешността му се нажежи като пещ. Спомних си за онзи Уъг, Маккрийди, който ме молеше за чаша вода, докато минавах оттук. Сега можех добре да разбера мъките му – собственото ми гърло лепнеше от жажда. За късмет, никой още не се бе отбивал да ме зяпа, да ме заплюва или да ме нарича предателка. Но колко ли дълго щеше да трае това?

Погледнах към Нида. Той ме наблюдаваше внимателно, вероятно за да провери как ми понася затворът.

Минаха ми през ум няколко хапливи реплики, които да му подхвърля, но нямах силите, нито куража да го сторя.

Когато денят взе да преваля, чух тракане на колелета. Помислих, че идва каретата, но онова, което се показа иззад ъгъла, бе обикновена каруца, теглена от дръглив Слеп, провесил глава от жегата. Върху предната дъска седяха два Уъга, които знаех, че работят за Съвета, а отзад стърчеше тясна клетка.

Каруцата спря пред Валхал и единият от Уъговете скочи от нея. Туниката му не беше черна, а зелена. Той подаде на Нида парче пергамент с думите:

– Затворничката е призована да се яви пред Съвета.

Последният кимна, откачи голям ключ от колана си и свали катинара.

– Хайде, излизай – изръмжа.

Пристъпих, олюлявайки се, и Уъгът постави окови на китките и глезените ми. Наложи се да ме вдигне на ръце върху каруцата, където ме натъпка в клетката и заключи вратата след мен.

После се качи при другаря си, който шибна Слепа с камшик.

И аз потеглих към Съвета.

Може би за да не се върна никога вече.

Зданието на Съвета се намираше в самия край на Главна-та улица и караше всички останали сгради в Горчилище, с изключение на Комините и Камбанарията, да изглеждат като жалки съборетини. Нямах представа кой и кога го е строил, но видът му бе грандиозен и аз винаги му се бях възхищавала, макар и само отвън.

Фасадата беше от бял мрамор, с широко стълбище, водещо към редица величествени колони. Масивните железни врати бяха украсени с плетеница от мотиви, по които аз, като Довършителка, можех само да се прехласвам. Говореше се, че светлините вътре никога не угасвали, а температурата винаги оставала постоянна, независимо от сезона.

Като глава на Съвета, Тансий държеше резиденция тук, на втория етаж. Аз самата дори не бях прекрачвала прага. Не бях имала повод да го сторя – досега. И от цялата си душа желаех да не ми се беше налагало.

Влязохме през малък страничен вход. Явно на затворниците не им се полагаше привилегията да използват централния. Докато вървях по коридора, тътрейки окованите си нозе, подминах няколко Уъга, които работеха тук. Повечето не ми обърнаха внимание, а в очите на онези, които ме погледнаха, гореше адска враждебност. Надявах се те да не участват в решаването на участта ми – инак не ме чакаше нищо добро.

Въведоха ме в помещение, голямо почти колкото главния цех на Комините, но много по-изискано. Подовете бяха мраморни, стените – от камък, а сводестите тавани се подпираха от огромни греди, пресичащи просторното пространство.

Върху издигнат подиум, зад висока около метър преграда, покрита с изящна дърворезба, бе нареден Съветът в пълния си състав. В средата седеше Тансий, облечен в кървавочервена мантия, която не ми се стори добър знак. Вляво от него беше Кроун, с обичайната си черна туника, а вдясно – Моригон, също в червено.

Тези два цвята никога вече нямаше да бъдат сред любимите ми.

Отведоха ме до малка маса с един стол. До нея имаше катедра, подобна на тези, от които Наставниците говореха на Младоците по време на Обучение. Върху масата бяха поставени чаша и гарафа с вода.

– Свалете и оковите – нареди Тансий.

Това незабавно бе изпълнено от същите двама Уъга, които ме докараха с каруцата. После те се оттеглиха и вратата се затвори след тях.

Останахме само аз и Съветът. Вдигнах поглед към членовете му, а те ме огледаха в отговор. Чувствах се като трепереща мишка, притисната в ъгъла от Гарм.

– Моля задържаната да седне, докато се четат обвиненията срещу нея – каза Кроун.

Седнах, като тайно подръпвах надолу ръкавите на ризата и се мъчех да спра сърцето си да не изскокне през гърлото ми. С крайчеца на окото си видях Лейдън-Тош, застанал в ъгъла на залата. Той не гледаше към нищо и никого. Зачудих се защо изобщо е тук, докато не сведох очи към колана му.

Там, в специално изработен калъф, висеше широка секира.

Обърнах се обратно към Съвета, докато страхът бавно ме обхващаше с ледените си пипала.