Дейвид Балдачи - Довършителката

– Е, иска се малко практика, но се справям – рече с безрадостен смях. – А и вече няма да се оплаквам, че ревматизмът ме щрака в коленете, нали?

– Вярно, така е – отвърнах, възхищавайки се на вътрешната му сила.

– Знахарите ми заръчаха още няколко дни да пазя леглото – добави той, като изпъшка и се опря на рамото на Делф. – Но не можех да не дойда, все пак познавам семейство Тилт откакто се помня. Нямаше да е редно. Още не мога да повярвам, че Нютън си отиде. Държал съм го на ръце като Младок. Добро дете беше, никога не е създавал неприятности. Добър момък. – По бузата му се търкулна сълза и в същия миг той нададе остър стон и се улови за крака.

– Не разбирах какво става – мислех, че след ампутацията няма да изпитва повече болка. Погледнах въпросително Делф.

– Трябваше да обгорят краищата на отрязаните места, Вега Джейн – поясни той. – Да ги подготвят за протезите.

– Не занимавай младата дама с подобни глупости, Даниъл Делфия – размаха предупредително пръст баща му, като прикри с усмивка новия спазъм, който премина през лицето му. – И това ако не е най-красивата рокля, която съм виждал през живота си. Нали така, Делф? – сръга той грамадния си син в ребрата.

– Така е, татко, така е – кимна свенливо Делф.

Посегнах към джоба си, където лежеше Целебният камък.

След случилото се с Тилт бях решила, че е най-разумно да го държа подръка. Извадих го предпазливо, така че никой от двамата да не забележи. Дори да не бе способен да възстановява крайници, той положително можеше да кара болката да изчезне. Изчаках Дъф да се обърне към групичка Уъгове, които приближиха да се осведомят за здравето му, и скритом го прокарах покрай останките от нозете му, мислейки за хубави неща. Промяната настъпи почти моментално. Едва бях успяла да прибера Камъка обратно, когато той ме погледна с ведро изражение на лицето.

– Добре ли си, Дъф? – попитах.

– Дали съм добре? Та аз се чувствам направо като нов Уъг, Вега. – И се шляпна засмяно по бедрото.

– За бога, тате, не прави така! – възкликна Делф.

Той обаче се плясна и по другото бедро и застана съвсем прав, без ничия помощ.

– Я ме виж само. Няма повече болка. И това ако не е проклето чудо!

Делф огледа внимателно баща си и се обърна подозрително към мен. Разбрах, че ме е разкрил, но нямаше как да му обясня. Издебнах момента и прокарах Камъка и покрай него. Кракът му заздравя начаса. Ръката му престана да виси странно. Затова пък челюстта му увисна от изумление. Той също беше изцелен. А аз бях щастлива и част от вината ми сякаш се стопи.

Разделихме се на Главната. Засега те трябваше да се върнат в Приюта, но по всичко личеше, че Дъф няма да остане още дълго там.

Семейство Тилт се упътиха към дома си, качени на малката си каручка, теглена от стар, дръглив Слеп с посивяла муцуна. Сърцето ми се късаше като ги гледах, но колкото и да ми се искаше, нямаше как да върна сина им обратно. След като не можеше да възстановява крайници, Целебният камък положително не бе способен да възкресява и мъртъвци.

Чух трополенето на каретата дълго преди да ме приближи. Вече се намирах на Долната улица, където тя нямаше какво да търси. Накрая се обърнах и видях Богъл да дърпа юздите, спирайки я точно пред мен. Вратичката се отвори и аз се надявах отвътре да излезе Джон, но вместо него се показа Моригон.

Все още изглеждаше ужасно, което ме накара да се почувствам несравнимо по-добре, въпреки мъката, която бе показала на Светия парцел, въпреки утешителните и думи към семейство Тилт. Стоях и я гледах изчаквателно, докато тя ме измерваше с очи. Чудех се дали ще започне да ме обвинява за фалшифицираното писмо от Тансий, с което я бях подмамила навън, за да се срещна с брат си. С удоволствие отбелязах факта, че на токчета съм по висока от нея. Сега вече аз я гледах отгоре.

– Радвам се, че видях Дъф тази вечер – започна тя. – Изглежда, че бързо привиква с протезите.

– Да, с тях поне няма да е прикован за леглото – отвърнах сухо, очаквайки да чуя какво ще последва.

– Неотдавна говорих и с Делф... Стори ми се далеч по-уверен в речта си отпреди.

– Така е. Просто трябваше да си спомни някои неща, които други са искали да забрави.

– Разбирам.

– Тъй че можеш да спреш да му подхвърляш монети, Моригон. Той вече не се нуждае от съжалението, нито от парите ти.

– Значи според теб съм го правила от съжаление?

– А от какво друго?

– Имаш още много да учиш, Вега. Но сега съм дошла да говорим не за Делф, а за Дуелума.