Дейвид Балдачи - Довършителката

– Значи мислиш, че Лейдън-Тош ще успее да ме победи?

Той ме изгледа така, сякаш от главата ми бяха изникнали рога.

– Да те победи, Вега? Да те победи? Та той ще те прати чак отвъд Мочурището. Няма да остане достатъчно от теб дори за погребване в Светия парцел, накъдето сега се е запътил клетият Нютън Тилт. Не можеш да се биеш срещу него. И дума да не става.

– Но аз съм финалист. Трябва да изляза на арената, освен ако не съм ранена, като Ракспорт.

– Тогава ще го уредим. Още тази вечер лично ще те гръмна в крака и нека Лейдън-Тош си печели проклетия Дуелум.

– Не мога да го направя, Роман.

– Защо, в името на небесата? Защо си толкова инатлива Женска? Не ще да е заради парите, откакто те помня, се справяш и без тях.

– Не, не е за пари.

Ако откажех да се бия, веднага щяха да ме върнат във Валхал. А сега, без подкрепата на Моригон, нищо чудно да свършех и на ешафода. Опитах ли да избягам през Мочурището, щяха да си го изкарат на Делф. Бях в капан и отлично го знаех. Дуелумът бе единственият ми изход. После щях да мисля за бягството. А и честно казано, исках да се бия. Исках да спечеля. Дори ако за целта трябваше да се изправя срещу Лейдън-Тош. Никога не се бях възприемала като боец, но сега се чувствах именно такава. Подобно на онази Женска на бойното поле. Прародителката на Моригон. Тя бе жертвала живота си, сражавайки се срещу нещо отвъд моите понятия, но явно зло и несправедливо – нещо ужасно. Дали и аз имах куража да умра за подобна кауза?

Роман ме разтърси за раменете, откъсвайки ме от размишленията

– Вега, в името на паметта на майка ти и баща ти, моля те не го прави.

– Трогната съм от загрижеността ти, Роман, наистина – рекох сериозно. – Но трябва да се бия. Трябва да довърша това. – Направих кратка пауза. – Нали все пак съм Довършителка.

Той бавно ме пусна, но взорът му се задържа върху мен, докато накрая рязко не извърна лице и не си тръгна, с клюмнала глава и превити рамене. Известно време гледах подир него. Усетих, че в очите ми напират сълзи. Вдигнах ръка и ги избърсах.

На излизане от арената видях, че съдържанието на информационното табло е обновено. Борбата за титлата сега се свеждаше само до един, последен двубой. Той щеше да се състои след три дни и да определи кой е шампионът. Победителят щеше да бъде обсипан с почести и възнаграден, а падналият – вероятно положен в Светия парцел, с цяла вечност пред себе си за размисъл и покаяние.

Вега Джейн – само на петнайсет, срещу Лейдън-Тош, възраст неизвестна, но със сигурност повече от двайсет и четири Сесии. При това току-що убил двойно по-едър от мен противник, с един-единствен удар, нанесен с такава бързина, че изобщо не го бях видяла.

Докато крачех към къщи, гърлото ми започна леко да пресъхва. По цялото протежение на Главната улица подминавах групички Уъгове, заети да дискутират две основни теми. Скорошната смърт на Нютън Тилт. И моята предстояща.

Когато наближих „Хубавите рокли“, заварих Дарла Гън да стои пред вратата на магазина. Пълното и пребледняло лице ясно говореше, че знае какво се е случило. И че е изпълнена със страх за мен – следващата жертва на Лейдън-Тош, убиеца.

Щом се прибрах у дома, свалих наметката си и се изпънах върху леглото. Хари Две скочи до мен и положи глава върху гърдите ми, сякаш усещаше, че нещо не е съвсем наред. Погладих козината му и се замислих за предстоящото изпитание. Предстояха ми цели три дни очакване, което само по себе си бе истинско мъчение. Бих предпочела да изляза на арената още сега и да приключа с всичко.

Не помнех Лейдън-Тош да е участвал в турнирите преди. В главата ми нахлуха като рояк всички истории за избитото му семейство, за нещастника, опитал да се качи на втория етаж в Комините. Въпреки наперените си приказки пред Роман сега далеч не се чувствах преизпълнена с храброст. Бях видяла израза в очите на Лейдън-Тош. Още с нанасянето на удара той знаеше, че е убил бедния Тилт. И най-страшното беше, че това сякаш изобщо не го вълнуваше. Откъде изобщо се бе взел този Уъг?

Станах и си повторих въпроса отново. Но това не беше просто въпрос. В него може би се съдържаше и отговорът. И аз знаех точно на кого да го задам.

Разполагах с три дни, за да открия пътя към победата. И не възнамерявах да ги пилея напразно.

На следващата сутрин подраних за работа в Комините с цели двайсет минути – нещо необичайно за мен. Но времената също бяха необичайни. И аз имах основателна причина за своята пунктуалност.

– Добро утро, Домитар – поздравих сериозно началника си от вратата на офиса.