Дейвид Балдачи - Довършителката

– О, я се разкарай – изръмжа Роман и ядно се отдалечи.

Развеселена, се присъединих към публиката, за да наблюдавам другия мач, който трябваше да започне незабавно. Но усмивката скоро се изтри от лицето ми.

В квадрата пристъпи Нютън Тилт, Резачът от Комините, който ми бе казал такива мили думи след победата над Клетъс Луун. Бях гледала два от предните му двубои и знаех, че е добър, силен боец, с хватка като стоманени клещи. И все пак се боях за него. Защото от противоположния ъгъл се зададе не друг, а Лейдън-Тош. Улисана в другите си проблеми, бях изгубила дирята на това кои са оставащите участници, а и на таблото за залагания следях най-вече собствените си двубои. Но простият факт беше, че аз трябваше да се изправя срещу победителя от настоящата битка. А един поглед към Лейдън-Тош бе достатъчен, за да се уверя, че това вероятно ще е той.

Затаих дъх, както и всички присъстващи.

Реферът приключи с инструктажа и Тилт протегна ръка на Лейдън-Тош. Но той не я пое. Тилт само се усмихна на тази неспортсменска проява и се дръпна около метър назад, с вдигнати юмруци, изпънати рамене и стисната челюст.

Лейдън-Тош не отстъпи. Всъщност, изобщо не се помръдна. Само стоеше и гледаше вторачено, както на своя пост в Комините. Гонгът удари. Тилт се втурна напред, единият му юмрук бе изнесен за удар, а другият – вдигнат, за да предпазва лицето.

Стигна на половин метър от Лейдън-Тош, който продължаваше да стои неподвижно. И тогава се случи неочакваното. Не знам дали изобщо видях удара. Всъщност не, сигурна съм, че удар нямаше. Видях единствено как Тилт се издигна във въздуха и полетя назад много по-бързо, отколкото бе атакувал. Приземи се на безформена купчина от крака и ръце поне на шест метра извън границите на квадрата и повече не помръдна.

Реферът притича до проснатото тяло и при вида на Тилт чертите му се изкривиха в болезнена гримаса. Започна трескаво да маха към екипа от Знахари. Те се притекоха и наобиколиха падналия Уъг. Присъстващите замръзнаха в очакване – всички освен Лейдън-Тош, който спокойно обърна гръб и се упъти към изхода на арената. Загледах потресена подире му. Когато се обърнах отново, с ужас видях, че Знахарите покриват изцяло Тилт с бял чаршаф – включително и лицето. Побутнах възрастния Уъг, седящ до мен.

– Той нали не е... Не може да бъде... – изрекох прегракнало, треперейки от глава до пети.

– Боя се, че да, Вега – отвърна тъжно той. – Лейдън-Тош уби бедния момък с един удар. Аз също не мога да повярвам.

Вдигнаха Тилт на носилка и го понесоха. От публиката изскочи една ридаеща Женска, която знаех, че е майка му. Тя сграбчи ръката на мъртвия си син, поклащаща се отстрани, и закрачи заедно с него, сломена от мъка.

Озърнах се към другите Уъгове и видях, че и те са също толкова съкрушени като мен. Дори Роман Пикус стоеше пред будката си и гледаше безизразно в далечината. Върнатите билетчета от предния мач се посипаха от шепата му, подети от лекия ветрец.

Усетих нечие докосване и се обърнах. С учудване видях до себе си Хестия Луун. В следващия миг тя ме сграбчи здраво за лакътя и зашепна припряно в ухото ми:

– Да знаеш, че кракът ти няма да стъпи в квадрата срещу такъв като Лейдън-Тош. Помни ми думата, Вега. Бедната ти майчица. Тя никога не би го позволила. И понеже тя не е тук, за да те защити, аз ще го направя. Ще говоря със самия Тансий ако трябва, но ти няма да се биеш с това... това чудовище.

И тя си тръгна, размахала вихрено поли. С разотиването на публиката все повече Уъгове се отбиваха край мен. Те знаеха, че аз съм следващата наред и подобно на Хестия Луун, нито един от тях не искаше да се изправя срещу Лейдън-Тош.

Няколко минути по-късно, когато вече се канех да си вървя, Роман Пикус доближи и ми подаде двете заложени монети. Огледа ме притеснено и промълви:

– Слушай, Вега, видя ли какво стана? Искам да кажа, наистина ли видя?

– Да, видях – отвърнах тихо.

– Двамата с теб сме имали известни разногласия, естествено – продължи той, търкайки брадичката си с трепереща ръка.

– Така е – успях да се усмихна горчиво. – Дори веднъж ме обвини в измама.

– Знам, знам – очите му се отместиха встрани, поглеждайки над арената. – Но трябва да знаеш, че харесвах майка ти и баща ти. И Върджил също, не ще и дума. Колкото до баба ти

Калиопа, нямаше по-свястна Женска от нея. Ето и Джон, макар и Младок, дава толкова много на селото...

– Накъде всъщност биеш, Роман?

– Разбираш ли... работата е там, че... – Той изведнъж ме придърпа към себе си. – Не си струва да се погубиш млада и зелена, дори за всичките пари в Горчилище.