Дейвид Балдачи - Довършителката

Той така се стресна, че подскочи на стола и прекатури шишенцето с мастило „Куик и Стивънсън“ върху бюрото си.

– Да те вземат мътните, Вега, инфаркт ли искаш да ми докараш?

– Ни най-малко. Само да ти задам един въпрос.

– И какъв по-точно? – изгледа ме подозрително той.

– Откъде се е взел Лейдън-Тош?

Питането ми явно го изненада. Той стана и заобиколи бюрото.

– Подобен интерес навярно е породен от предстоящия ти двубой?

– Донякъде. А и защото го видях да убива Нютън Тилт с един удар.

– Знам – промълви Домитар, свеждайки глава. – Ужасна загуба. Семейство Тилт са чудесни Уъгове. Кой би могъл да очаква...

Позволих си да вляза по-навътре в офиса и да приседна върху един шкаф.

– Изглеждаш различна, Вега – отбеляза той.

– Да, разхубавила съм се. И тъй, какво за Лейдън-Тош?

Домитар пристъпи по-близо до мен и видях, че очите му не са зачервени. Бяха бистри и чисти и от него не се носеше мирис на Огнена вода.

– Малко е сложно.

– Защо? – попитах изненадано. – Не е ли ясно откъде произхождат всички Уъгове?

– В повечето случаи, да. Но не и в неговия.

– Как така?

– Работата е там, че аз го наследих.

– Искаш да кажеш, че си го заварил още при постъпването си в Комините?

– Именно.

– Тогава откъде-накъде ще се състезава в Дуелума, след като възрастовата граница е двайсет и четири Сесии?

– Основателен въпрос, но се боя, че ще трябва да го отнесеш към Съвета.

– До кого – до Тансий? Моригон? Или Кроун?

– Положително до един от тях – отвърна той, избягвайки да срещне погледа ми.

– Кой от тримата?

– Е, тук вече ме хвана натясно.

– Мнозина Уъгове дойдоха да ме посъветват да не се бия срещу Лейдън-Тош.

Домитар седна на стола си и потропа по бюрото с пръсти.

– Чувам, че Ракспорт се прострелял в крака. Любопитно.

– Защо? – повдигнах вежди. – Той търгува с морти. Случват се инциденти.

– И все пак в бизнеса е вече от пет Сесии, а досега не се беше прострелвал.

– Искаш да кажеш, че го е направил, за да може аз да се изправя срещу Лейдън-Тош в последния кръг?

– Значи все пак си мислила по въпроса.

– Напоследък само това правя.

– Истината е, че ти си създаде доста врагове. И сега дойде време за разплата. – Той се поколеба, но после ме погледна, сякаш взел решение. – Макар да не съм в Съвета, дочух едно-друго за положението, в което се намираш.

– Значи си наясно, че трябва да се бия?

– Да. Както и че си загубила доскорошния си съюзник.

– Моригон – кимнах. – И тя като Лейдън-Тош има своите тайнствени страни.

– Не бих го отрекъл.

– Помежду ни се случиха някои неприятни неща.

– Пази се, Вега. Тя е опасен враг.

– Как да победя Лейдън-Тош, Домитар? Затова съм тук. Трябва да ми кажеш, иначе се боя, че ще загина на онази арена.

Домитар отвърна лице за секунда. Когато ме погледна отново, то бе обзето от странно изражение.

– Смятам, че вече знаеш как да го победиш, Вега.

– Нима? И защо смяташ така?

– Защото си го правила и преди.

Този ден работата ми в Комините вървеше мудно. Изпълнявах съвестно задълженията си по довършването на металните ленти. Пробивах отвори на съответните места – без да правя допълнителни, заглаждах ръбовете, щамповах инициалите си. После поемах следващата лента, и следващата, и следващата. Но умът ми беше другаде.

Домитар каза, че съм го правила и преди. Дали имаше предвид, че съм побеждавала Лейдън-Тош? Но как бе възможно това?

През обедната почивка не отидох в общата стая заедно с останалите. Атмосферата бе тягостна, защото всички оплаквахме загубата на Нютън Тилт, но аз нямах желание да седя с тях и да обсъждам смъртта му. Бездруго скоро щях да се изправя срещу неговия убиец.

Вместо това отидох и седнах на мраморните стъпала, водещи към втория етаж – точно там, където преди стоеше на пост Лейдън-Тош. Може би се надявах, че мястото по някакъв начин ще навее на бедния ми мозък мисли, които ще ме отведат по-близо до отговора.

След работа взех Хари Две, който ме чакаше отвън, и се прибрах у дома. Похапнах, преоблякох се в синята си рокля и обувките на токчета и излязох отново. Но тази вечер не за развлечение. Цяло Горчилище се стичаше към Светия парцел, за да си вземе последно сбогом с Нютън Тилт.

Не бях идвала тук от погребението на баба си Калиопа. Вярно, мястото бе спокойно и уединено, но не и приятно. А в Горчилище имаше достатъчно несрета, за да я увеличаваш още повече, като бродиш сред кости и мъртъвци. Минах през ръждивите железни порти с изобразена върху тях Женска с Младок на ръце. Уъговете вече бяха започнали да се събират край прясно изкопания гроб.