Т. Баррон - Седемте песни

Бук. Усмихнах се широко, когато мощните му клони се пресегнаха нагоре към небето, а ветрецът разроши сребристите му листа. Нещо у бука винаги ме е изпълвало със спокойствие, с усещане за безмълвна сила. Бях спасил този, срещу който стоях, бях го върнал към живота — както и целия хълм, и много други преди него. Развълнува ме собствената ми сила. Великият съвет бе направил добър избор… може би наистина имах сърце на вълшебник.

Тогава, в една канавка между два корена край потока, зърнах отражението си. Стреснаха ме белезите по бузите ми и слепите ми очи. Усмивката ми повехна. Как бе описала Риа очите ми в първия ни ден заедно? Като две звезди, забулени от облаци . Щеше ми се отново да виждам със собствените си очи.

Вторият ми взор, разбира се, беше за предпочитане от слепотата. Никога няма да забравя мига, когато осъзнах, че мога да виждам и другояче. Но вторият ми взор никога не можеше да замени истинския. Цветовете бледнееха, детайлите се сливаха, мракът напираше по ъгълчетата на полезрението ми. Какво ли не бих дал, за да изцеля очите си! Макар и обгорени и непотребни, знаех, че са там. Непрестанно ми напомняха какво съм изгубил.

А то бе толкова много! Едва на тринайсет бях загубил майка си, баща си, дома си и очите си. Почти чувах майка ми окуражително да ме пита дали не съм спечелил нещо. Какво? Куражът да живея сам, навярно. И способността да спася всички болни земи на Финкайра.

Обърнах се към бука. Вече бях прекосил много от Мрачните хълмове, от отломките на Крепостта под покрова, от която бе останал само святият кръг от камъни, и бях стигнал почти до северния край на Призрачното мочурище. В следващите няколко седмици щях да измина и останалото разстояние, а след това да навляза в Покварените земи. Макар да изобилстваше от тайни, Финкайра не беше толкова голям.

Оставих Арфата на земята и доближих бука. Опрях длани на гладката сребриста кора и разперих пръсти, чувствайки живителния поток в дебелия дънер. Присвих устни и нададох свистящ зов. Дървото потрепери, сякаш се отърсваше от невидими вериги. Клоните помръднаха и издадоха звук, подобен на моя.

Кимнах, доволен от напредъка си. Отново просвистях. Дървото отвърна. Само че този път не само потръпна — бях му дал команда.

Приведи се. До земята . Исках да се настаня сред най-високите му клони. След това щях да му наредя да се изправи отново и да ме вдигне към небето. Откакто се помнех, обичах да се катеря по върховете на дърветата, независимо от времето. Но досега винаги бях принуден да стигам дотам сам.

Колебливо, с много пукане и скърцане, големият бук започна да се накланя. Част от кората се отлепи от ствола. Проточих врат, загледан в най-високите клони. Докато дървото се привеждаше пред мен, си избрах място, не много далеч от самия връх.

Ненадейно дочух друго свистене. Дървото спря и бавно започна да се изправя. Гневно повторих командата си, а то отново се спря и ми се подчини. Тогава отново дочух свистене от другаде. Заповедта ми пак се оказа неуспешна.

Бузите ми пламнаха. Как бе възможно? Впих пръсти в ствола, готов да опитам отново, но тогава се разнесе ясен, звънлив смях. Извъртях се и видях момиче в листна премяна със сиво-сини очи и кестеняви къдрици. Обгръщаха я лъскави лози, сякаш самата тя бе дърво. Погледна ме, без да примига, ала не спираше да се смее, сложила ръце на колана си от сплетени треви.

— Риа! Трябваше да се досетя.

Тя наклони глава.

— Толкова скоро ли те измори буковият език?

— Още щях да си говоря с бука, ако не ни беше прекъснала.

Риа тръсна къдриците си, в които виждах и свежи листа.

— Не съм прекъснала разговора ви, само заповедите ти.

Раздразнен, вдигнах поглед нагоре, към блещукащите листа на бука.

— Ще ме оставиш ли сам?

Тя отново поклати глава.

— Трябва ти водач, иначе може да се изгубиш. — Тя се загледа загрижено в бука. — Или пък да опиташ някоя глупост.

Направих кисела гримаса.

— Не си ми водач! Поканих те да дойдеш с мен, забрави ли? Само че не очаквах да ми се бъркаш.

— Когато започнах да те уча на езика на дърветата, не очаквах да го използваш, за да ги нараняваш.

— Да ги наранявам? Не виждаш ли какво правя?

— Да. И не ми харесва. — Тя тропна с крак върху тревата и я стъпка. — Опасно и неуважително е да караш дървото да се привежда така. Може да си навреди — или дори да загине. Ако искаш да седнеш на някой клон, покачи се сам.

— Знам какво правя.

— Е, тогава не си научил нищо през последните три седмици! Не помниш ли първото правило на дървесния език?! Слушай, преди да говориш.