Т. Баррон - Седемте песни

— Извинявай, патенце мое. Шейсет и осем. — Той се отдалечи на един разкрач от нея и добави: — Тя винаги е права, да знаете.

Гарлата изсумтя.

— Радвай се, че имаме гости, или ей сегичка те погвам с градинарската лопата.

Съпругът й хвърли поглед към лопатата, забучена в лехата, и размаха помирително ръце.

— Отново си права. Ако никой не ни посещаваше, за да ме закриля, едва ли бих оцелял досега.

Риа се сдържа да не прихне.

Изражението на Гарлата стана по-милостиво и тя посегна към ръката на Т‘еилеан. Постояха малко така, сиви като камъните на колибката си. Край тях тихо трепкаха листа, сякаш отдаваха почит на ръцете, грижили се за тях толкова години.

— Напомняте ми на две дървета — отбеляза Риа, — които толкова дълго са споделяли една земя, че растат като едно, и корени, и клони.

Гарлата погледна другаря си с блеснали очи.

Реших да опитам отново.

— И като споменахме растеж, това е…

— Да! — възкликна старецът. — Твоята приятелка Риа. — Обърна се към нея. — Добре си ни дошла, както всяка сутрин ни е добре дошла зората.

Гарлата ме подръпна за ръкава.

— Ами приятелчето ти, което дойде с теб първия път? Онова с нос като картоф?

— Шим е добре — отвърнах рязко. — А сега…

— Макар че носът му — прекъсна ме Риа, — стана още по-голям.

Гарлата повдигна вежда.

— Видя ми се пълен с изненади, този мъник.

Прокашлях се и подех драматично:

— А сега имам великолепна изненада и за двама ви.

Ала още преди да довърша, старицата отново се обърна към Риа.

— От Друма ли си? Сплела си премяната си както го правят дървесните елфи.

— Друма е домът ми, откакто се помня.

Гарлата се приведе по-ниско.

— Истина ли е онова, което чухме? Че най-рядкото от всички дървета, на чиито клони растат различни плодове, още расте там?

Риа засия.

— Истина е. Дървото шомора наистина е там. Може дори да се каже, че там е моята градина.

— Каква градина имаш само, дете. Каква градина само!

Недоволството ми растеше все повече. Тропнах с жезъла си.

— Имам дар за тази градина!

Сякаш нито един от старците не ме чуваше, те продължаваха да разпитват Риа за леса Друма. Тя им беше по-интересна от мен. А аз им носех нещо безценно!

Най-сетне Т‘еилеан посегна към един спираловиден плод, увиснал над главата му и внимателно го откъсна. На светлината на ниското слънце той излъчваше леко мораво сияние.

— Ларкон — с благоговение произнесе старецът. — Най-прекрасният дар на земята към нашето скромно обиталище. — Погледна ме, без да продума. — Помня, че вкусът му ти хареса.

„ Най-после ", казах си аз, но тъкмо посягах към плода, когато Т‘еилеан се обърна към Риа и й го предложи с думите:

— Затова съм сигурен, че приятелката ти ще му се наслади също толкова много.

Бузите ми пламтяха, докато тя поемаше плода. Преди обаче да кажа каквото и да било, той откъсна още един ларкон, този път за мен.

— Чест е за нас, че се завърна.

— Чест? — попитах с глас, изтънял от нерви и недоверие. Изкуших се да продължа, но си замълчах.

Т‘еилеан и Гарлата се спогледаха и накрая мъжът отново обърна глава към мен.

— Момчето ми, да те посрещнем като гост в дома си е най-голямата чест, която бихме могли да ти окажем. Това ти предложихме първия път, това ти предлагаме и сега.

— Но сега, Т‘еилеан, аз нося Цъфтящата арфа.

— Да, да, това не ми убягна. — Ъгълчетата на устата му увиснаха и за пръв път дългите години живот сякаш си проличаха. — Скъпо мое момче, Цъфтящата арфа е най-чудотворното от всички Съкровища, благословена с магията на живота. Ала тук не посрещаме гостите по това, което носят на гърба си, а по това, което носят другаде.

Гатанки! От човек, когото смятах за приятел. Начумерих се и отметнах косата от очите си.

Преди да продължи, Т‘еилеан си пое дълбоко дъх.

— Като твои домакини ние ти дължим гостоприемството си. И прямотата си. Ако Арфата ти тежи, знай, че носиш далеч по-голямото бреме да излекуваш земите ни, преди да е твърде късно. От теб зависи толкова много, мое момче. Едва ли имаш време да посещаваш прости хорица като нас.

Стиснах зъби.

— Прости ми, но се опитвам да съм честен.

— Почакай, Мерлин — повика ме Риа.

Каза и друго, но не го чух, защото вече прекрачвах каменната стена. Тръгнах сам през полето, а струните на Арфата подрънкваха по гърба ми.

Прекарах нощта свит в една долчинка край някакво поточе. Одеяло ми бяха само звездите, а възглавница — влажните тръстики. Можех да докосна с ръка водата, шуртяща над мъхестите камъни, както и Цъфтящата арфа и жезъла си, положени сред папура.