Т. Баррон - Седемте песни

Усещах, че трябва да съм доволен, задето съм сам, свободен от това, което светът наричаше „приятели“, но когато съживих този поток с музиката на Арфата, не усетих радост — нито докато гледах как мъхът и зеленината се разстилат наоколо му, нито дори когато забелязах в нощното небе Пегас, въпреки че бе любимото ми съзвездие, още откакто майка ми го показа за пръв път.

Спах неспокойно и за разлика от много други нощи, в сънищата си не яздех крилатия кон. Озовах се в различен сън. Седях на кървавочервен камък, а срещу мен вървеше майка ми. Очите ми бяха здрави. Отново виждах. Виждах наистина! В златната й коса се заплитаха слънчеви отблясъци, а в сините й очи играеше друга светлина. В ръка държеше елхова вейка.

Тогава с ужас осъзнах, че предните ми зъби растат. Все повече и повече, и се закривяват като бивни на глиган. Върховете им се насочваха право към очите ми! Паникьосах се, изкрещях. Майка ми дотича, ала твърде късно, за да ми помогне. Прострях ръце пред лицето си, опитвайки се да изтръгна бивните. Не можех да ги спра.

Бавно и безмилостно върховете им достигнаха очите ми. Моите ми очи! Усетих как се забиват в тях и изпищях от болка.

Отново бях сляп, напълно сляп.

Събудих се.

До мен плискаше потокът, отгоре се носеше Пегас. Вдигнах глава от тръстиката. Това бе просто сън. Тогава защо сърцето ми още блъскаше? Предпазливо докоснах бузите си, белязани от огъня, отнел ми зрението. Боляха ме ужасно от пресните драскотини, които им бях нанесъл, ала сърцето ме болеше още повече. Сам си бях причинил всичко това, огънят бе мое творение! Достатъчно лошо беше, че бях загубил истинския си взор, а още по-лошо — че го бях сторил сам. За пръв път от месеци насам се запитах дали другото момче, Динатий, бе оцеляло. Още чувах как крещи в агония, как скимти от страх.

Зарових лице в тръстиката и заридах, сълзите ми се лееха като потока. След време се поуспокоих, но ми се стори, че плачът продължава, някъде оттатък плисъка на водата. Вдигнах глава и се вслушах.

Ридания, прекъсвани от пресекливи стонове. Подсуших с ръкав мокрите си ожулени бузи и се промъкнах по-близо до потока. Макар че беше тъмно, вторият ми взор успя да проследи течението в далечината. Не успях да открия източника на сърцераздирателните звуци. Може би просто споменът отекваше в собствената ми глава.

Приведох се над бързоструйния извор и затършувах сред тръстиките. Коляното ми се плъзна надолу по калния бряг, почти докосвайки водата. Търсех, ала не откривах нищо. Плачът обаче все така се чуваше някъде съвсем отблизо, почти от потока.

От потока. Това е! Но как бе възможно?

Понечих да потопя лявата си ръка, но се спрях. Между раменете ми пулсираше старата болка. Дали не бе някаква илюзия? Една от скритите опасности на Финкайра, като духовете-двойници, които приемаха формата на нещо красиво, за да те привлекат до себе си. Риа щеше да знае… само че тя вече не ме придружаваше, с огорчение си припомних аз.

Стенанието отново се усили. Тъмната повърхност на потока мътно отразяваше звездите — сякаш бях коленичил пред река от кристали. Прехапал устна, аз протегнах ръка и по кожата ми премина леденостудена вълна. Почти залитнах от шока, след което пръстите ми докоснаха нещо. Нещо гладко. Обло. По-меко от камък. Няколко мига се опитвах да хвана по-здраво хлъзгавия предмет и накрая го извадих от водата. Беше мях, не по-голям от юмрука ми, от някакъв здрав мехур. Кожената му тапа бе здраво запечатана с восък. Той лъщеше, издут до краен предел.

Щом го стиснах, силен писък прониза ушите ми. Последваха ридания, изпълнени с тъга. Със заострената основа на жезъла си малко по малко отлепих восъка, който падаше бавно, сякаш с нежелание. След това махнах запушалката, а по бузите ми премина силен порив. Бе топъл и успокояващ, миришеше слабо на канела. Мехът се спихваше, а той ме обливаше като дъх.

— Благодаря ти, човече, благодаря ти — чу се иззад мен крехък гласец.

Пуснах меха и се завъртях, но между мен и далечните звезди нямаше нищо.

— Или по-скоро — отново зашептя гласът, — благодаря ти, Емрис Мерлин.

Дъхът ми секна.

— Ти знаеш имената ми?

— О, да — нехайно продължи гласът, — „Мерлин“ ми харесва много повече от вехтото „Емрис“.

Посегнах нагоре и слепешката размахах ръце.

— Откъде знаеш всичко това? Кой си ти? Къде си?

Във въздуха пред мен се разнесе тих смях, повече дъх, отколкото глас.

— Аз съм Аила, вишлааилагон. — Отново се засмя. — Но повечето хора ме наричат сестра на вятъра.