Т. Баррон - Седемте песни

Взех инструмента в ръце, но се поколебах, спомняйки си странното преживяване на повяхналата поляна. Убедих сам себе си, че е било просто случайност и бавно подръпнах струните. Миг след това през дърветата и зелените поля наоколо сякаш премина ярката четка на художник. От клоните увиснаха ябълки и се наляха за секунди. Стволовете се удебелиха, корените се умножиха, а дърветата се устремиха към небето и гордо разпериха клони. Гордост изпълни гърдите ми — каквото и да се бе случило на онази поляна, явно вече не беше проблем.

Ненадейно някой извика — от едно от дърветата падна голо до кръста момче горе-долу на моята възраст и се приземи в един от напоителните канали под клоните. Чу се втори вик, а аз хукнах напред.

От канала изпълзя първо момчето, чиито коса и кожа бяха кафяви като почвата наоколо, а след него — мъж, който приличаше него, но бе по-плещест и по-възрастен. Познах го.

Никой от тях не ме забеляза и двамата застанаха в сянката на едно дърво. Мъжът изправи широкия си гръб и хвана момчето за раменете.

— Ранен ли си, сине?

Момчето потърка ребрата си.

— Не — усмихна се то. — Ставаш за възглавница.

Мъжът го изгледа развеселен.

— Не падаш често от дърветата.

— И те рядко ме изтръскват на земята! Виж, тате! Колко много ябълки!

Мъжът ахна и се втренчи в преобразените овошки с отворена уста. И на моето лице разцъфна усмивка. Тази реакция бях очаквал от Риа и останалите и именно нея щях да получа от майка си — тя обожаваше и вида, и вкуса на пресните ябълки.

— Чудо, сине! Дар от великия Дагда.

Тогава излязох от сенките.

— Не, Хон. Дар от мен.

Мъжът се стресна, като погледна първо мен, а после — съживеното дърво.

— Ето го — обърна се той към сина си. — Момъка, за когото ти разказах.

Момчето се ококори.

— Онзи, който победи злия крал? И носи името на ястреб?

— Мерлин — обявих и леко тупнах хлапето по рамото. — Баща ти ми помогна, когато най-много се нуждаех от това.

Хон прокара ръка през сплъстената си от пръст коса.

— Благословен да си, момко. Докато не чух, че си успял, няколко пъти те оплаках. Сигурен бях, че си загинал.

Подпрях се на жезъла си и се усмихнах.

— И с право. Без ножа, който ми подари, наистина щях да загина няколко пъти.

Хон ме огледа, търкайки брадичката си. Носеше само чифт широки кафяви панталони и въпреки мазолите и белезите, ръцете му изглеждаха силни като коренища на старо дърво.

— Радвам се, че старата кама се е оказала полезна, момко. Къде е сега?

— Някъде из руините на Крепостта под покрова. Не успях да убия гулиант с нея, но те са безсмъртни. Все пак успя да ми спечели няколко безценни секунди.

— Радвам се. — Погледът му премина върху магическия ми инструмент. — Виждам, че си открил Цъфтящата арфа. — Побутна сина си. — Ето, моето момче, наистина е било чудо! Никой смъртен, дори този млад ястреб пред нас, не би могъл да стори това. Била е Арфата, не момчето.

Трепнах и понечих да кажа нещо, но Хон продължи.

— За мен, синко, всички Съкровища на Финкайра са чудотворни, създадени от самия Дагда. — Тихо, почти с благоговение, той добави: — Има дори един плуг, едно от Седемте мъдри сечива, който може сам да оре полето. Наистина! И всяко поле, което докосне, ще даде съвършената реколта, нито твърде много, нито твърде малко.

Момчето поклати глава, изумено, после махна към похабения дървен плуг до канала и се засмя.

— Явно не е като този, татко! Само като те гледам как го влачиш, гърбът ме заболява.

Хон засия.

— Не колкото моят, когато паднеш отгоре ми от някое дърво.

Двамата отново се засмяха, Хон обгърна раменете на момчето с яката си ръка и се обърна към мен с грейнало от гордост лице.

— Истината е, че и аз си имам съкровище — ей тоз млад приятел. Той ми е по-ценен от цял океан чудеса.

Преглътнах и погладих с палец кожената торба на майка ми. Въпреки силния аромат на зрели ябълки още подушвах билките в нея.

— А ако някога загубиш това твое съкровище, Хон, този приятел, какво би сторил?

Лицето му се вкамени.

— Бих сторил всичко по силите си, за да си го върна.

— Дори това да значи, че ще оставиш работата си недовършена?

— Няма работа, по-важна от това.

Кимнах мрачно. Няма работа, по-важна от това.

Прекрачих канала и закрачих напред, а на границата на овощната градина застанах с лице към Мрачните хълмове. Облени от залеза, те светеха като въглени. Източената тясна сянка на жезъла ми сякаш сочеше право към нащърбеното възвишение, където бях изоставил задачата си.