Т. Баррон - Седемте песни

Веждите на Каирпре се качиха чак до косите му.

— Уви, не. — Той тръсна глава. — Горкият човек се опитва да бъде смешен.

— Смешен?

— Точно така.

Точно тогава се разнесе гръмко дрънчене и тракане. Изпълнителят бясно клатеше глава и мяташе шапката си във въздуха. Врявата идваше от топчетата. Звънчета! Разбира се. За да се смеят хората. Жалко, че звучаха по-скоро като звънтящи мечове.

Наблюдавах мъжа известно време. Ръцете му висяха немощно, беше прегърбен, а цялото му лице — челото, устата и дори очите, — като че ли се мръщеше. Ефектът се усилваше от провисналата кожа на врата му.

Ненадейно той се загърна с тежкото си наметало, сякаш готов да произнесе реч, и бавно и скръбно запя. В гласа му обаче имаше повече ридания, отколкото мелодия, а щом си поемеше дъх, сякаш хълцаше. Аз, Каирпре и останалите жители на града потръпнахме. Макар че се опитваше да бъде смешен, песента на барда звучеше като погребален напев.

Той продължи да вие, а аз се обърнах към Каирпре.

— Не знае ли как звучи? През живота си не съм чувал по-малко смешен човек.

Поетът въздъхна дълбоко.

— Мисля, че знае, но все пак продължава да опитва. Казва се Бъмбълви. Още от дете, когато плашеше птиците с пеенето си, мечтаеше да стане шут. Не просто шегаджия, а истински шут, който владее изкуството да облича мъдростта в хумор. Нарича се Бъмбълви Веселяка.

— „Бъмбълви Мъчителя“ ще му приляга повече.

— Знам, знам. И дървото се протяга към небето, ала не може да го стигне.

Междувременно гражданите изглеждаха също толкова унили, колкото Бъмбълви. Мнозина подпираха главите си в шепи, всички се мръщеха. Едно момиченце се отскубна от ръцете на майка си и се затича към дома си с развети черни коси. От изражението на жената личеше, че завижда на дъщеря си.

Обърнах се към Каирпре, който също се въсеше.

— Защо го слушат въобще?

— Един от, хм, хумористичните му рецитали, както ги нарича той, може да ти развали апетита за цял ден, само че и той като всеки друг жител на града има правото на едно изпълнение на рождения си ден. — Каирпре поклати глава. — Останалите са длъжни да слушат, дори тези като мен, които не живеят тук, но са имали нещастието да наминат точно днес.

Той махна с ръка към кръга, вече без да шепне.

— Спомням си всички наистина паметни изпълнения, състояли се на този площад. „Чук в нощта.“ „Съдът на илюзиите.“ „Обетът на Герейнт.“

Той се завъртя и посочи към една от по-малките къщурки.

— Поетесата Пуил, чиято тъжна усмивка е вдъхновила много томове поезия, написа първото си стихотворение в онази къща. — После той ми посочи една ниска къща с дървена веранда. — Там пък е роден Лаон Куция. Да не забравяме и Банджа, Жусива Жизнерадостната, Зифиан. Всички наричаха този град свой дом. И те, и още мнозина легендарни бардове.

Отново се взрях в Бъмбълви, който ломотеше и махаше с ръце.

— Този там ще стане шут само насън.

Каирпре мрачно кимна.

— Всички си имаме свои блянове, но малцина биха мечтали за нещо, толкова чуждо на естествените им наклонности! Едно време Бъмбълви е можел да бъде спасен с едно от Съкровищата на Финкайра — рогът, познат като Повелителя на бляновете. Помисли, Мерлин. Призователят, ако го надуе някой изключително мъдър човек, можеше да сбъдне най-съкровената мечта на всекиго, дори да е толкова недостижима, колкото тази на Бъмбълви. Затова толкова често го наричаха Рогът на Добрите вести.

По челото на Каирпре плъзнаха бръчки, по-дълбоки от белезите ми. Знаех, че си припомня прокобата на Рита Гаур, след която Повелителят на бляновете започнал да носи само зло. В това градче например се сбъднал най-лошият кошмар на всеки поет, бард или музикант — гласовете на хората замлъкнали напълно, самите им души били лишени от инструмента си. Затова при последното ми посещение Градът на бардовете бе тих като гробница. Изражението на Каирпре показваше, че макар след падането на Крепостта под покрова проклятието се бе вдигнало, споменът все още е жив.

Камбанките по шапката на Бъмбълви отново задрънчаха, по-силно отпреди. Ако не държах жезъла си в ръце, щях да си запуша ушите. Побутнах Каирпре и попитах: