Т. Баррон - Седемте песни

Той обърна глава към портата на града — златистата светлина на залеза вече се бе отдръпнала от нея, а отвън бяха Мрачните хълмове, които се гънеха като вълни в разбунено море.

— Може и точно това да се случи. Особено ако не довършиш започнатото.

— Няма ли да ми помогнеш?

— Дори да знаех как, нямаше да ти помогна. Ти си просто момче, по-глупаво, отколкото си мислех.

Тропнах с жезъла.

— Имам силата да използвам Арфата, нали? Самият ти каза, че имам сърце на вълшебник. Е, може би имам силата да доведа майка ми!

Той стисна рамото ми толкова силно, че понечих да се отдръпна.

— Не казвай това дори на шега! Иска се много повече от сърце, за да си истински вълшебник. Нужен ти е дух, усет и опит. Нужно ти е познание — огромно познание за подредбата на космоса и за магическите изкуства. И най-вече, нужна ти е мъдростта да знаеш кога да използваш тези изкуства и кога — не. Един истински вълшебник използва силите си разумно, както стрелец използва стрелите си.

— Не говоря за стрели. Говоря за майка ми, Елън! — Изпънах гръб. — Ако няма да ми помогнеш, ще намеря друг начин.

Каирпре отново свъси чело.

— Истинският вълшебник се нуждае и от още нещо.

— Какво е то? — нетърпеливо попитах аз.

— Смирение. Слушай добре, моето момче! Забрави за тази лудост. Вземи Арфата и се върни към работата си. Нямаш представа какъв риск поемаш!

— Още много рискове ще поема, за да си я върна.

Той погледна към небето.

— Помогни ми, о, Дагда! — После пак наведе очи към мен и рече:

— Как да те накарам да разбереш? Има едно предание, старо колкото острова, според което най-мъдрата раковина от Брега на говорещите раковини може да те преведе през мъглите. Звучи простичко, ала нито един вълшебник в историята — нито дори Туата — не е посмял да опита. Това дава ли ти представа колко е опасно?

Ухилих се.

— Не. Но ми даде една идея.

— Мерлин, не! Не бива! Освен всички тези опасности има и друга. Опиташ ли толкова силна магия, ще разкриеш на Рита Гаур къде точно се намираш — и не само това. Щом се завърне, за да завладее този свят и други, той ще те погне. Помни ми думите.

Подръпнах една от струните на Арфата.

— Не се боя от него.

Каирпре повдигна гъстите си вежди.

— Започни да се боиш тогава. Надменността ти ще му гарантира най-сладкото отмъщение — да те превърне в един от слугите си, като баща ти.

Стомахът ми се сви като от удар.

— Казваш, че не съм по-добър от Стангмар?

— Казвам, че си също толкова уязвим. Ако Рита Гаур не те убие на мига, ще се опита да те пороби.

Точно тогава върху нас се спусна сянката на мъж. Извъртях се и видях Бъмбълви. Явно рециталът му бе приключил, ала ние, улисани в разговор, не го бяхме забелязали. Поклони се нескопосано и шапката му падна с дрънчене. Той си я взе и, все още прегърбен, попита Каирпре:

— Зле се представих, нали?

Каирпре още ме гледаше гневно и му махна с ръка.

— Не сега, говоря с момчето.

Той обърна увисналата си гуша към мен и повтори въпроса:

— Тогава ти ми кажи. Зле ли се представих?

Може би ако му отговорех, щеше да си тръгне. Намръщих се.

— Да, да. Зле беше.

Ала той не си тръгна. Само унило поклати глава и звънчетата пак задрънчаха.

— Значи не съм го изпълнил добре. Вярно е, вярно е, вярно е.

— Мерлин — проръмжа Каирпре. — Вслушай се в предупрежденията ми! Искам само да ти помогна.

Бузите ми пламнаха.

— Да ми помогнеш? Затова ли последния път се опита да ме разубедиш да отида в Крепостта под покрова? Затова ли не ми каза, че Стангмар е мой баща?

Поетът направи гримаса.

— Не ти казах, защото мислех, че ужасната истина може непоправимо да те нарани, да те кара да се съмняваш в себе си, дори да се мразиш. Може би сгреших, както когато помислих, че не можеш да унищожиш замъка. За това обаче не греша! Върни се в Мрачните хълмове.

Погледнах към портите на градчето, които тъмнееха като надгробни камъни.

— Първо ще отида на Брега на говорещите раковини.

Преди Каирпре да успее да ми отговори, Бъмбълви се прокашля и гушата му се разклати. После той драматично се загърна в наметалото си.

— Идвам с теб.

— Какво? — възкликнах аз. — Не искам да идваш!

— Вярно е, вярно е, вярно е. Ала все пак ще дойда.

Тъмните очи на Каирпре проблеснаха.

— Ще съжалиш за избора си дори по-скоро, отколкото очаквах.

Подобно на горчивия вкус в устата дълго след като отхапеш от развален плод, Бъмбълви и досадните му звънчета останаха с мен. Нищо не можех да кажа или да направя, та да си тръгне. И въпреки че вървях колкото можех по-бързо, без дори да свиря на Арфата, не можех да избягам от присъствието му.