Т. Баррон - Седемте песни

С голямо разочарование установих, че ще продължа с него. Унилият шут ме последва, размахал дългите си ръкави, без да спира да дрънчи със звънчетата си. Минахме през няколко ревящи водопада, едно мочурище и поле от загладени камъни насред равнината, която реката наводняваше след по-силните дъждове.

Най-сетне стигнахме до плитчините под купчина огромни канари с форма на яйца и се запрепъвахме през реката. Студените води хапеха пищялите ми, а мекото дъно всмукваше обувките ми на всяка крачка. Сякаш самата река се опитваше да ме спре.

Излязохме на сушата и продължихме по западния бряг. Няколко часа се влачихме по просеки, обградени с високи, остри тръстики. Вдясно от нас към небето се протягаха клоните на леса Друма и обагряха земята в зелено чак до далечните Мъгливи възвишения. Пъстропери птички прехвърчаха от клон на клон — сигурен бях, че Риа знае имената на всяка от тях. През цялото време се стараех да не обръщам внимание на прегърбената фигура и камбанките на главата й.

Най-после забелязах редица вълнообразни дюни, а зад тях — стена от мъгли. Сърцето ми подскочи — дори ограничен от втория ми взор, останах поразен от ярките цветове. Златен пясък, тучнозелени лози, розови и морави раковини, жълти цветя.

Затъвайки в пясъка, аз се покатерих върху първата дюна, превалих я и най-сетне видях брега, а зад него — вълните. Беше отлив и под плътното покривало от мъгла по пясъка блестяха миди и раковини. Чувах ги как джвакат и съскат, а наоколо плискаха водни птици с дълги закривени човки. По скалите се крепяха хиляди ракообразни, по целия бряг лежаха огромни червени морски звезди, миди със спираловидни черупки и лъскави медузи. Между краката на птиците притичваха рачета.

Наведох се и взех шепа топъл, ситен пясък, който се процеди през пръстите ми. Беше същият, както в деня, когато за пръв път стъпих на острова. Тогава Финкайра ме посрещна и ми даде подслон — скри ме както от морето, така и от бурите в собствената ми глава.

Щипнах няколко зрънца пясък, а те се изтърколиха по показалеца ми и паднаха в дланта ми. Блещукаха ярко, почти като живи. Като собствената ми кожа, като самата Финкайра. Осъзнах, че съм започнал да се привързвам към нея. Колкото и нещастен да се чувствах тук, нещо ме теглеше към причудливите й земи, историята и обитателите й, въпреки начина, по който се отнасяха с мен понякога. Привличаше ме и нещо друго, но ми беше трудно да определя какво.

Както казваше майка ми, островът бе място помежду, където смъртни и безсмъртни създания можеха да живеят заедно. Невинаги в сговор, разбира се, ала с цялото многообразие и тайнственост и на двата свята. Отчасти Рай, отчасти Земя. Отчасти този свят, отчасти Отвъдния.

Стоях и попивах звуците и миризмите на финкаирския бряг. Може би някой ден бих се почувствал добре дошъл тук. Донякъде това вече беше така, във всеки случай повече, отколкото в селцето в Гуинед. Ако с мен бе един скъп човек, в сърцето ми Финкайра може би дори щеше да се превърне в дом. Ала сега този човек беше далеч — отвъд мъглите, отвъд обсипания с черни скали бряг на Гуинед.

Завъртях Арфата пред себе си и я взех в ръце. От пресъхналите равнини не я бях карал да пее. Какво още би могло да разцъфти в земя, тъй богата на живот?

Дръпнах една струна, най-тънката. Сякаш се строши ледена висулка. Докато тонът още вибрираше, от страната на дюната, която гледаше към морето, се показа едно-единствено червено цвете с формата на огромна камбана. Поклащаше се на соления бриз, а аз жадувах да го докосна, да усетя уханието му.

Само че нямах време за това. Оставих Арфата и жезъла си на пясъка и се обърнах, за да се уверя, че Бъмбълви няма да ги докосне. Той седеше на плажа и се мръщеше, а вълните миеха подутите му крака. Бе оставил до себе си триъгълната шапка със звънчетата, които поне засега мълчаха. Не беше далеч, но изглеждаше напълно увлечен от заниманието си.

Огледах плажа и в двете посоки. Вълните прииждаха и се отдръпваха, а по пясъка се търкаляха раковини с всякакви форми и размери. Размерите и красотата на брега отново ме поразиха, също както в деня, когато пристигнах. Още тогава една раковина ми прошепна нещо, ала не разбрах думите й. Дали днес не можех да открия още една? И бих ли я разбрал?

Тя бе някъде там, само че нямах представа как изглежда. Помнех само думите на Каирпре. „ Има едно предание, старо колкото острова, според което най-мъдрата раковина от Брега на говорещите раковини може да те преведе през мъглите.“