Т. Баррон - Седемте песни

— Защо ти не изпробваш върху него Повелителя на бляновете?

— Не бих могъл.

— Защо?

— Първо, момчето ми, не бих се опитал да взема каквото и да било — особено едно от Съкровищата — от пещерата на Великата Елуса. Ще оставя това на някой много по-смел. Или по-глупав. Това обаче не е основната причина. Истината е, че не съм достатъчно мъдър, за да го използвам.

Аз премигнах изненадано.

— Не си достатъчно мъдър ли? Та поетът Каирпре навсякъде е прочут като…

— Като стихоплетец, любител на цитатите и глупец-идеалист — довърши той. — Нека сме наясно — нищо не ми е ясно. Но поне имам достатъчно мъдрост, за да прозра следното — знам твърде малко.

— Това е абсурд, виждал съм библиотеката ти. Имаш толкова много книги! Не ми казвай, че не знаеш нищо.

— Не съм казал, че не знам нищо, момчето ми. Казах, че не знам достатъчно. Има разлика. А да смятам, че мога да командвам легендарния Повелител на бляновете — това би била върховна надменност.

— Надменност ли?

— Да. Арогантност. Прекомерна горделивост. Недостатък, довел до падението на мнозина велики люде. — Той отново зашепна: — Включително на дядо ти, както чувам.

Застинах.

— Искаш да кажеш… Туата?

— Да, Туата. Най-могъщия вълшебник в историята на Финкайра. Единственият смъртен, на когото му е било позволено да премине в Отвъдния свят, за да се съветва с Дагда, а после да се завърне. Дори той е бил горделив и това го убило.

Внезапно Цъфтящата арфа ми се стори по-тежка и презрамката й се впи във врата ми.

— Как е умрял?

Каирпре се приведе по-близо към мен.

— Не знам подробности, никой не знае. Знам само, че надценил собствените си сили и подценил най-страховития слуга на Рита Гаур, едноокия людоед Балор.

Той тръсна глава и повдигна рамене.

— Но да говорим за по-приятни неща! Кажи ми за Арфата, моето момче. Бързо си се справил с Мрачните хълмове, ако вече си в равнината.

Смутено пристъпих от крак на крак и потърках нервно върха на жезъла си. Пръстите ми опипаха браздите в дървото, ароматът на ела изпълни въздуха и ми напомни за жената, чиито билкови аромати изпълваха детството ми. Време беше да кажа на Каирпре какво искам да сторя — и какво съм оставил недовършено.

Поех си дълбоко дъх и обявих:

— Не съм довършил работата си в хълмовете.

Той ахна.

— Не си ли? Беди ли срещна? Воини-таласъми?

Поклатих глава.

— Бедите са мое дело.

Дълбоките му очи се взряха в мен.

— Какво искаш да кажеш?

— Че открих нещо по-важно от задачата си. — Застанах лице в лице с поета. — Искам да намеря майка си. Да я доведа във Финкайра.

По лицето му премина гняв.

— И ще ни изложиш на опасност заради това?

На гърлото ми заседна буца.

— Каирпре, моля те. Ще довърша делото си. Обещавам! Но искам да я видя отново и то скоро. Толкова много ли искам?

— Да! Излагаш на опасност всички създания по тези земи!

Опитах се да преглътна.

— Елън пожертва всичко заради мен, Каирпре! Обичала е живота си тук до дъното на душата си, но го е напуснала, за да ме закриля. В Гуинед бях единственият й другар. Единственият й приятел — макар да не сторих почти нищо, за да го заслужа.

Направих пауза, замислен за тъжните й песни, за лековитите й ръце, за чудно сините й очи.

— Имахме си проблеми, повярвай ми, но бяхме много по-близки, отколкото си давахме сметка. И един ден аз просто я оставих сама. Зарязах я. Сигурно е толкова нещастна в онази каменна килийка. Може да е болна, да е в беда! Искам да я доведа заради себе си, но и заради нея.

Изражението на Каирпре стана по-благо и той постави длан на рамото ми.

— Слушай, Мерлин. Разбирам те, самият аз толкова пъти съм искал да видя Елън отново! Но дори да забравим за Мрачните хълмове, да доведеш някого от света оттатък мъглите е невъзможен риск.

— Сигурен ли си? Морето два пъти се смили над мен.

— Проблемът не е в морето, момчето ми, макар и то да е достатъчно опасно само по себе си. Финкайра има свои собствени пътища и съществува в собствен ритъм. Смъртните могат само да гадаят какви са те, дори самият Дагда не смее да предскаже кой ще успее да премине през воала от мъгли и кой — не.

— Не го вярвам.

Погледът му стана суров.

— Всеки новодошъл би предизвикал беди и за себе си, и за останалите от острова. — Каирпре затвори очи, замислен. — Това, което може би не разбираш е, че всяко живо същество, стигнало дотук — дори най-малката пеперуда, — може катастрофално да промени равновесието на живота ни.

— Говориш като Домну — казах аз с лека насмешка. — Твърдиш, че мога да унищожа цяла Финкайра!