Агата Кристи - Седемте циферблата

Очарователният младеж Джими Тесиджър тичаше като обезумял надолу по голямото стълбище в Чимнис, като взимаше по две стъпала наведнъж. От бързане насмалко не събори достолепния иконом Тредуел, който тъкмо прекосяваше вестибюла с поднос горещо кафе. Но нали икономът си беше пъргав, с бързи рефлекси, се мина без жертви.

— Прощавайте, Тредуел — извини се Джими. — Пак ли съм последен за закуска?

— Не, сър. Мистър Уейд още не е слязъл.

— Хубаво — рече Джими и влезе в трапезарията.

В нея бе единствено домакинята. В погледа й имаше укор и Джими се почувства неловко, както всеки път, щом видеше мъртъв калмар на рибарски тезгях. И все пак защо тази жена го гледа така? Просто не бе прието да слизаш за закуска точно в девет и половина, когато си на гости в провинциално имение. Е, вярно, Джими може би бе попрекалил, вече беше единайсет и петнайсет, но все пак…

— Май закъснях за закуска, лейди Кут.

— О, моля ви, не се притеснявайте — отвърна тя тъжно.

Истината обаче бе, че хората, закъсняващи за закуска, я дразнеха много. През първите десет години от брака й сър Осуалд Кут (тогава без благородническа титла) вдигаше, меко казано, шум до небесата, ако сутрин храната му се поднесеше и половин минута след осем нула нула. Така лейди Кут бе приучена да гледа на неточността като на непростим смъртен грях. Навиците трудно умират. Освен това като простодушна жена непрестанно се питаше как ще прокопсат тези младежи, ако не стават рано. „Обяснявам успеха си единствено с навика да ставам рано и да се храня умерено и с чувството си за ред“, обичаше да казва сър Осуалд на репортери и други хора.

Лейди Кут бе едра жена с красота, навяваща скръб. Имаше големи тъжни очи и плътен глас. Ако някой художник решеше да нарисува картина, изобразяваща как Рахил оплаква децата си, трудно щеше да намери по-подходящ модел. Тя щеше да пасва добре и в някоя мелодрама, ако й се повереше ролята на нещастната онеправдана съпруга на главния отрицателен герой.

Имаше вид на жена, укриваща старателно някаква своя тайна голяма скръб. Всъщност обаче животът й не бе смутен от нищо, освен от светкавично бързото забогатяване на сър Осуалд. Като млада бе чаровно слънчево създание, влюбено до уши в Осуалд Кут, амбициозния младеж от работилницата за велосипеди до железарския магазин на баща й. След брака си заживяха щастливо първо в две стаи, после в малка къщичка, сетне в по-голяма, по-нататък в други къщи, които с всяко преместване, ставаха все по-големи, но винаги се намираха недалеч от „фабриката“. Сетне, когато сър Осуалд се издигна дотолкова, че зависимостта между него и „фабриката“ изчезна, той започна да си доставя удоволствието да наема най-големите и великолепни имения в Англия. Чимнис бе историческа забележителност и наемайки за две години имението от маркиза на Кейтърам, сър Осуалд реши, че най-после е достигнал върха на своите амбиции.

Лейди Кут обаче не бе чак толкова щастлива. Бе самотна жена. Още от самото начало на брака основното й развлечение бе да разговаря с „момичето“. Даже и след като „момичето“ бе умножено по три, тя продължаваше да убива дните главно в събеседвания с прислугата. Сега, след като имаше цял взвод камериерки, иконом с осанката на архиепископ, неколцина лакеи с внушителни размери, безброй прислужници, респектиращ главен готвач чужденец с „темперамент“ и едра като канара икономка, под чиито нозе пращеше всичко, лейди Кут се чувстваше заточеница на самотен остров.

Въздъхна тежко и излезе през отворения френски прозорец. На Джими Тесиджър му олекна и той веднага напълни отново чинията си с бъбреци и бекон.

Лейди Кут постоя още малко в трагична поза на терасата, после набра смелост да заговори Макдоналд, главния градинар, който наблюдаваше владенията си с погледа на самодържец. Беше нещо като княз на главните градинари. Знаеше си мястото: бе предопределен да командва. И го правеше като същински деспот.

Притеснена, Лейди Кут отиде при него.

— Добро утро, Макдоналд!

— Добро утро, миледи!

Говореше както подобава на главен градинар: тъжно, но и достолепно, като император на погребение.

— Дали тази вечер не бихме могли да имаме за десерт няколко чепки от късното грозде?

— Още е зелено — отвърна Макдоналд любезно, но категорично.

— А, така ли? — изрече лейди Кут и набра още смелост.

— Вчера, като минавах през крайния парник, опитах гроздето и ми се видя узряло.