Агата Кристи - Седемте циферблата

Макдоналд я погледна и тя поруменя. С погледа си й бе дал да разбере, че си е позволила непростима свобода. Очевидно покойната маркиза на Кейтърам никога не бе падала толкова ниско, че да се разхожда из парниците и да опитва гроздето.

— Ако бяхте наредили, миледи, щяхме да отрежем една чепка и да ви я пратим.

— Благодаря! — рече лейди Кут. — Друг път няма да пропусна да кажа.

— Гроздето обаче още е зелено.

— Да, да, сигурно — промърмори лейди Кут. — Е, ще минем и без грозде.

Макдоналд замълча достолепно. Лейди Кут още веднъж набра сили да продължи разговора.

— Исках да споделя с вас една своя идея за малката ливада, онази зад розовата градина. Дали не може да се използва като игрище за кегли? Сър Осуалд много обича да играе на кегли.

„Естествено, че ще обича“, рече наум лейди Кут. От часовете по история на Англия в училище бе запомнила, че и сър Франсис Дрейк, и благородните му рицари са играли на кегли, когато са им съобщили, че на хоризонта се вижда испанската Армада. Значи това беше игра, достойна за джентълмени, срещу която Макдоналд не би могъл да възрази. Не бе отчела обаче основната отличителна черта на всеки добър главен градинар, а именно да се противопоставя на нововъведенията.

— Абе то за можене, може… — започна уж нехайно Макдоналд.

Всъщност в тези думи бе заложил въдица: целта му бе да подмами лейди Кут да влезе в капана на своето самоунищожение.

— Ако се оплеви и окоси… всъщност вие знаете по-добре — продължи тя обнадеждено.

— Може — рече бавно Макдоналд, — ала това означава да смъкнем Уилям на долния предел.

— Така ли? — учуди се лейди Кут.

Не разбра нищичко: думите „долния предел“ събудиха у нея единствено асоциация с някаква шотландска песен, бе ясно обаче, че за Макдоналд те са непреодолимо препятствие.

— Ще бъде жалко — допълни градинарят.

— Да, да, разбира се — каза лейди Кут. — Наистина ще е жалко.

Тя се учуди защо влага в думите си толкова много страст. Макдоналд я погледна много строго.

— Разбира се, миледи, ако наредите …

Ето как извъртя нещата. Лейди Кут обаче вече се бе уплашила от застрашителния му тон и веднага се предаде.

— Не, не, Макдоналд. Няма смисъл. Разбрах ви. Нека Уилям седи, където си е.

— И аз си помислих, че ще е за предпочитане, миледи.

— Да, да, естествено.

Градинарят я приветства с докосване до шапката и си тръгна.

Лейди Кут въздъхна жално и го изпрати с поглед. Джими Тесиджър, натъпкал се с бъбречета и бекон, излезе при нея на терасата и въздъхна по съвсем различен начин.

— Каква прекрасна утрин! — отбеляза той.

— Така ли? — попита разсеяно лейди Кут. — Да, да, естествено. Не бях обърнала внимание.

— А останалите къде са? Да не се веселят на езерото?

— Сигурно. Не бих се учудила, ако са там.

Лейди Кут се прибра с бърза стъпка в къщата. Тредуел проверяваше съдържанието на каната с кафе.

— Ох, Боже мой! — възкликна лейди Кут. — А мистър, мистър…

— Мистър Уейд ли, миледи?

— Да, мистър Уейд. Още ли не е слязъл за закуска?

— Не, миледи.

— Ама вече е късно!

— Да, миледи.

— Дано все някога слезе, Тредуел.

— А, ще слезе, миледи. Вчера дойде да закуси в единайсет и половина.

Лейди Кут погледна часовника. Беше дванайсет без двайсет. Заля я вълна на съчувствие към иконома.

— Не ви е лесно, Тредуел. Тепърва трябва да разчиствате, а обядът е в един часа.

— Свикнал съм с привичките на младите джентълмени, миледи.

В думите му имаше укор, макар и крайно тактичен. Точно така някой висш християнски духовник щеше да укори неверник, направил гаф, макар и от благородни подбуди.

Лейди Кут поруменя за втори път тази сутрин. За щастие разговорът бе прекъснат. Вратата се открехна и един сериозен очилат младеж подаде глава.

— Най-сетне ви открих, лейди Кут! Търси ви сър Осуалд.

— Благодаря, мистър Бейтман. Веднага отивам.

Лейди Кут бързо напусна стаята.

Рупърт Бейтман, личен секретар на сър Осуалд, също излезе от трапезарията, но през френския прозорец. Джими Тесиджър още бе на терасата и се радваше на хубавото време.

— Добро утро, Орангутане! — каза Джими. — Май е време да ида при ония загубени госпожици и да направя добро впечатление. Ти ще дойдеш ли с мен?

Бейтман поклати глава, отмина го и бързо влезе през френския прозорец в библиотеката. Джими се ухили, докато го наблюдаваше. Бяха съученици с Бейтман, който навремето бе сериозно очилато момче и без причина бе получил прякора Орангутана.