Т. Баррон - Седемте песни

— Аила — повторих. — Сестра на вятъра. — Отново посегнах към небето и този път пръстите ми преминаха през топло въздушно течение. — Сега ми кажи откъде знаеш толкова много.

Канеленото ухание се усили. Около мен бавно повя още топъл въздух и раздвижи кранчетата на туниката ми. Сякаш кротък вихър ме бе прегърнал.

— Знам всичко, което знае и въздухът, Емрис Мерлин. Пътувам бързо и надалеч, никога не спя и никога не спирам.

Невидимото наметало на Аила бавно се въртеше около мен.

— Това правят сестрите на вятъра, Емрис Мерлин. — Тя поспря и изхлипа. — Освен ако не бъдат пленени, както стана с мен.

— Кой би сторил това?

— Някой злодей, Емрис Мерлин.

Топлият повей ме изостави и внезапно ми стана студено.

— Разкажи ми.

— Някой злодей, ооо, да — полуизрече, полуиздиша създанието от брега, където доскоро се опитвах да спя. — Има много имена, но най-известното е Домну.

Потреперих, но не от студ.

— Познавам Домну, а също и коварството й, но не бих я нарекъл точно зла.

— Със сигурност не е добра, Емрис Мерлин.

— Не е нито едното, нито другото. Тя просто е. Почти като ориста.

— Като Тъмната орис. — Аила повя през струните на Арфата и те дръннаха лекичко. — Тя е едно от малкото създания, достатъчно стари и могъщи, за да пленят вятъра. Не знам защо го стори, Емрис Мерлин, знам само, че ме затвори в онзи мях и ме изхвърли.

— Съжалявам.

Топъл въздух погали бузата ми.

— Ако не ми беше помогнал, Емрис Мерлин, сигурно щях да загина.

— Вятърът може ли да умре? — прошепнах аз.

— О, да, Емрис Мерлин, може. — Тя отново погали бузата ми. — Също като хората, вятърът може да умре от самота.

— Сега не си сама.

— Нито пък ти, Емрис Мерлин. Нито пък ти.

Вълнението, че свиря на Арфата — която не бях изпитвал, откакто напуснах Мрачните хълмове, — отново ме овладя. И наистина, докато крачех по обширните плата на Покварените земи, земята сякаш се оживяваше още преди да засвиря. И най-сухите треви се превиваха пред мен, и най-безжизнените листа се надигаха от земята, извиваха се и танцуваха в краката ми… защото Аила ме следваше. Нежният й ветрец подухваше по ръцете ми и дочувах смеха й всеки път, щом подръпнех струните.

Въпреки това стъпките ми често натежаваха. Натъкнех ли се на някоя каменна колиба или горичка от овошки, аз се подпирах на жезъла си и се мръщех, спомняйки си срещата с Т‘еилеан и Гарлата. Щеше ми се никога да не ми бе хрумвало да ги посетя. Освен това, винаги щом обърнех глава към сенчестите ридове на изток, ме глождеше чувството, че греша, като не се връщам да довърша работата си там. Само че… просто не се чувствах готов. Още не. Нека Риа и останалите се потревожат още малко.

Зачервен от гняв, отново засвирих. За моя изненада рехавата растителност под ботушите ми не се превърна в тучни зелени стръкове. Вместо това над цялата ливада притъмня, сякаш я засенчваше облак. Объркан, вдигнах глава. Небето беше чисто.

Нетърпеливо опънах отново струните, но тревите само се вцепениха и потъмняха. Намръщих се на инструмента. Какво ставаше?

— Гневен си, Емрис Мерлин.

— Откъде знаеш?

— Аз нищо не знам — рече ми Аила, — ала усещам неспирно. Усещам гнева ти.

Ускорих крачка, нетърпелив да оставя ливадата зад себе си. Черната трева ме бодеше през обувките като шипове.

— Защо си толкова гневен, Емрис Мерлин?

Подминах опустошената морава и спрях. Поех си дълбоко дъх и бавно издишах.

— Не знам.

Аила отново ме обгърна и ароматът на канела изпълни ноздрите ми.

— Може би защото някой ти липсва?

Стиснах жезъла си.

— Никой не ми липсва.

— Дори майка ти?

Коленете ми почти се подгънаха, но не отвърнах. Сестрата на вятъра продължи да се вие около мен.

— Никога не съм я срещала, Емрис Мерлин, но познавам мнозина, които я познават. Била е добър приятел.

Примигнах от влагата в очите ми.

— Да. Беше ми добър приятел. Може би единственият.

— Разкажи ми, ако желаеш. Искам да чуя.

Влачейки жезъла по сухата трева с цвят на ръжда, аз отново тръгнах.

— Обичаше нощното небе, с всичките му звезди, блянове и мистерии. Обичаше разкази за древни места като Олимп и острова на Аполон, Делос. Обичаше всички зелени растения и всички летящи, бягащи и плуващи създания. И мен.

Макар да се въртеше по-бавно, Аила ми се струваше по-близо от всякога. Ветровете й ме обгръщаха.

— Права си — признах аз. — Наистина ми липсва. Повече, отколкото някога съм вярвал, че е възможно. — Поех си дъх на пресекулки. — Само ако можех отново да бъда с нея, Аила! Дори само за час!