Т. Баррон - Седемте песни

— Ами делото ти? Не бива да си даваш почивка, докато не приключиш с Мрачните хълмове.

— Не си давам почивка! — Ритнах тучната трева в краката си. — Но никой не е казал да отбягвам приятелите си по пътя. Особено онези, които може и да оценят онова, което правя.

Дори със замъгления си взор не пропуснах руменината, която се разля по бузите й.

— Приятелите ми имат градина. Ще я накарам да разцъфне както никога преди.

Риа присви очи.

— Ако са ти истински приятели, ще бъдат искрени с теб. Ще ти кажат да се върнеш към работата си.

Отдалечих се. В лицето ми духаше силен вятър и очите ми сълзяха. Продължих надолу, а туниката се заплиташе в краката ми. „ Ако са ти истински приятели, ще бъдат искрени с теб ", отекваха в ума ми думите на Риа. Какво всъщност представляваха приятелите? Неотдавна мислех, че това е Риа. Сега обаче повече ми напомняше на репей в косата. Без приятели! Може би това бе отговорът. Такива хора бяха твърде неблагонадеждни, искаха твърде много.

Прехапах устни. Истинският приятел би бил различен, разбира се. Някой като майка ми — напълно верен, винаги до теб. Ала тя бе единствена, в цяла Финкайра нямаше друг като нея. И въпреки това… може би с времето бих допуснал и други до себе си по този начин. Като двамината, които щях да посетя — Т‘еилеан и Гарлата. Щях да засвиря и да обогатя и градината, и приятелството ни.

За миг вятърът поотслабна. Докато бършех очи с ръкава си, леките стъпки на Риа зашумоляха в тревата зад мен. Макар да й бях ядосан, ми олекна. Не защото ми бе притрябвала компанията й, разбира се, просто исках да види благодарността и възхищението, което ще получа от истинските си приятели.

Обърнах се с лице към нея.

— Значи реши да дойдеш.

Тя поклати сериозно глава.

— Още ти е нужен водач.

— Няма да се изгубя, ако това имаш предвид.

Риа само се намръщи.

Без да продумам, поех по склона, набивайки пети в почвата. Тя вървеше близо до мен, тиха като сянка. На равнината вятърът съвсем утихна. Трепкаше мараня, а слънцето прежуряше. Сега бършех очи от щипеща пот, а не заради поривистия вятър.

През целия дълъг следобед пътувахме в мълчание. От време на време, когато навлизахме сред замрели, пресъхнали поля, засвирвах на Арфата и оставях след себе си пресни треви, пълноводни потоци и какъв ли не друг живот. И макар че слънцето стопляше гърбовете ни, не можеше да стори същото с настроението ни.

Накрая видях познатото възвишение, белязано от дълбока пукнатина. Насред нея, сякаш поникнала от скалите и почвата, стоеше каменна колиба. Обграждаше я порутена стена, както и няколко лози и хърбави овошки. Градината не беше много впечатляваща, но в дните преди да падне Крепостта под покрова, ми се бе сторила като оазис насред Покварените земи.

Колко щяха да се изненадат старите ми приятели Т‘еилеан и Гарлата, когато даря градинката им с несекващо изобилие! От благодарност думи нямаше да им останат. Може би дори Риа най-сетне би се впечатлила. Оттатък стената, в сянката на разлистените клони, различих две белокоси глави. Т‘еилеан и Гарлата. Рамо до рамо, надвесени над леха с яркожълти цветя, главите им бавно се поклащаха нагоре-надолу, в ритъм, който само те чуваха.

Усмихнах се, мислейки за дара, който им готвех. Когато ги видях за последно, на път към Крепостта под покрова, бях просто опърпано момче, което едва се надява да преживее до следващия ден. Не очакваха да ме видят отново. Нито пък аз — да се завърна. Ускорих крачка, Риа също.

На двадесетина стъпки от порутената стена двете глави се надигнаха едновременно, като диви зайци на поляна. Т‘еилеан пръв се изправи на крака. Подаде едра, набръчкана длан на Гарлата, но тя му махна да не й пречи и сама стана. Наблюдаваха ни, докато приближавахме. Т‘еилеан поглаждаше чорлавите си мустаци, а Гарлата заслони очи с длан. Престъпих през стената, последван от Риа. Въпреки че Арфата ми тежеше, се изправих, доколкото можах.

Бръчките на Гарлата се наредиха в нежна усмивка.

— Ти се върна.

— Да — отвърнах аз и се обърнах така, че да видят Арфата. — И ви нося нещо.

Т‘еилеан се понамръщи.

— Тоест, водиш някого.

Риа пристъпи напред. Очите й светнаха, когато видя двамата възрастни градинари пред скромната им къщурка и тя им кимна, без да чака да я представя.

— Аз съм Риа.

— А аз — Т‘еилеан. А това е съпругата ми, Гарлата. Женени сме от шейсет и седем години.

Белокосата жена се опита да го изрита в пищяла и почти успя.

— Шейсет и осем, глупецо.