Т. Баррон - Седемте песни

— Само гледай. Ще ти покажа колко съм научил.

Тя закрачи към мен и ме стисна силно за лакътя.

— Понякога ми приличаш на момченце. Толкова самонадеян, толкова безразсъден!

— Махай се! — излаях аз. — Аз спасих това дърво! Върнах му живота! Ако поискам, имам право да го накарам да се приведе.

Риа се намръщи.

— Не, Мерлин. Не ти спаси дървото. — Пусна ме и посочи инструмента в тревата. — Цъфтящата арфа го спаси. Ти си просто онзи, на когото разрешиха да я носи.

— Защо я няма сладостта?

Облегнах се назад, върху меката уханна трева на ливадата, като внимавах да не легна върху Арфата. Вторият ми взор, ако и недотам добър, лесно различи розовите боровинки в шепата на Риа. Знаех, че ме пита именно за тях — за нейните предпочитания не бяха никак сладки. В дните след спречкването ни пред буковото дърво често се питах същото за приятелството ни.

Макар да се появяваше и да си отиваше ненадейно, Риа никога не странеше от мен задълго. Продължаваше да ме съпътства през хребети и долини, понякога смълчана, понякога с песен на уста. Все така спеше наблизо и най-често се хранехме заедно. Дори продължаваше да се нарича мой водач, макар да бе очевидно, че нямам нужда от такъв.

Въпреки постоянното й присъствие, вече ни делеше невидима стена. Наглед пътешествахме заедно, но всъщност бяхме разделени. Тя просто не ме разбираше и това непрестанно ме безпокоеше. Вълнението да връщам земята към живот, да я карам да зеленее, да напъпва, да избуява — невъзможно ми беше да й го обясня. Опитах ли, започваше да ме поучава за Арфата. Или още по-лошо — пробождаше ме с поглед. Сякаш знаеше всяка моя мисъл и чувство, без дори да пита. След всичко, което сторих за нея! Нима всички момичета са толкова ужасно несговорчиви?

Махнах с ръка към преплетените клонки на храста, натежали от розови боровинки.

— Ако не ти харесват, защо продължаваш да ги ядеш?

Докато откъсваше още няколко, тя ми отвърна:

— Все някъде трябва да има и по-сладки. Сигурна съм.

— Откъде си сигурна?

Риа сви рамене нехайно и натъпка уста.

— Мпффф. Просто знам.

— Каза ли ти го някой?

— Едно гласче отвътре. То разбира от боровинки.

— Риа, бъди разумна! Храстът още не е узрял. Потърси друг.

Тя ме пренебрегна и продължи да дъвче.

Откъснах стиска трева и я хвърлих пред себе си.

— А ако изядеш толкова много кисели боровинки, че не остане място за сладките?

Тя се обърна към мен като катерица, натъпкала жълъди в бузите си.

— Мпфффф — изломоти Риа, докато преглъщаше. — В такъв случай днес ще е ден за кисели боровинки, не за сладки. Гласчето обаче ми казва, че тук има и по-сладки. Трябва да вярваш в боровинките

— Да вярвам в боровинките! Какво значи това, за бога?

— Каквото казах. Понякога е най-добре да си представиш, че животът е голяма река, по която се носиш. Да се вслушваш във водата и да й позволиш да те води, а не да се опитваш да промениш пътя й.

— Какво общо имат боровинките с реките?

Няколко къдрици паднаха пред очите й, когато тръсна глава и рече:

— Чудя ли се… всички момчета ли са толкова несговорчиви?

— Достатъчно!

Надигнах се и преметнах на гръб Цъфтящата арфа. Жегна ме старата болка между лопатките. Поех по ливадата, а след жезъла ми в тревата оставаха малки вдлъбнатини. Забелязах една съживена, но още оклюмала глогина и посегнах през рамо, за да дръпна една от струните. Храстът незабавно се изправи и се отрупа с розови и бели цветове.

Хвърлих поглед към Риа с надеждата да получа някаква похвала, дори половинчата. Тя обаче изглеждаше напълно вглъбена в боровинковия храст, където още тършуваше за сладки плодове. Обърнах се към ръждивия хълм, който се издигаше в края на ливадата и закрачих енергично към него. На върха му се издигаха оголени скали, в чиито пещери някога се бяха спотайвали воините-таласъми. На много такива места се бях натъквал в пътешествията си през последните седмици, ала още никъде не бях заварил воини-таласъми. Може би тревогите на Каирпре все пак нямаше да се оправдаят.

Ненадейно се спрях. Разпознах двете парчета скала, щръкнали от върха, и запремятах жезъла си в ръце, обмисляйки нова идея. Отклоних се на запад, надолу по склона.

Риа ме повика, а аз опрях върха на жезъла на земята и погледнах в нейната посока.

— Да?

Тя махна към хълма с оцапана от боровинки ръка.

— Не отиваш ли в погрешната посока?

— Не. Искам да се видя с едни приятели.

Тя смръщи вежди.