Т. Баррон - Седемте песни

Той леко почука по инструмента.

— Затова трябва да започнеш точно оттам и да останеш, докато работата не бъде свършена. Едва по-късно ще продължиш с Покварените земи и другите места, които чакат да разцъфтят отново. Трябва да излекуваш Мрачните хълмове, преди да се върне Рита Гаур, иначе ще загубим единствения си шанс. — Той замислено прехапа устни. — И още нещо, момчето ми. Когато Рита Гаур се завърне, ще те погне. Ще иска да ти „благодари“ за всички беди, които му причини. Не прави нищо, което би привлякло вниманието му. Засега само лекувай.

— Ами ако не успея да разбудя Арфата отново, когато си тръгна оттук?

— Ако не откликва, нищо не може да се направи. Ала ако имаш дарбата и не изпълниш дълга си, никога няма да ти простим.

Мерлин бавно кимна. Обграден от пратеници, той понечи да прехвърли Арфата през рамо.

— Чакай!

Бе вещицата Домну. Докато крачеше към момчето, тя ококори очи и по челото й плъзнаха вълни от бръчки. Тя вдигна ръка и посочи Мерлин с възлестия си пръст.

— Получовешкото дете не може да носи Арфата. Трябва да напусне острова! Ако остане, Финкайра е обречена.

Почти всички трепнаха от тези думи, особено самият Мерлин. Те внушаваха странна власт, а смисълът на прокобата й режеше по-дълбоко от меч.

Домну размаха пръст.

— Ако не си тръгне, при това скоро, всички ще загинем. — Повя хлад и дори великаните разкършиха рамене. — Всички ли забравихте какво отреди самият Дагда: никой с човешка кръв не може да остане задълго. Всички ли забравихте че, напук на още по-древна забрана, това момче се роди тук? Позволите ли му да понесе Арфата, то ще приеме това място за отредения му дом. Сигурно не възнамерява да се върне в света отвъд мъглите. Вслушайте се в предупреждението ми. Това момче може да наруши равновесието между световете ни! Може да ни навлече гнева на Дагда! Или по-зле — продължи тя, злобно ухилена. — Може да се окаже инструмент на Рита Гаур, също като баща си!

— Не съм! — възрази Мерлин. — Искаш да ме прокудят, за да не ми върнеш Галатор.

Очите на Домну припламнаха.

— Ето, виждате ли? Обръща се към Великия съвет, въпреки че не е един от нас. Не уважава законите на Финкайра, както не уважава и истината. Колкото по-бързо ни напусне, толкова по-добре.

Мнозина в тълпата заклатиха глави, омаяни от думите й. Мерлин понечи отново да продума, но друг го изпревари.

Беше Риа. Със светнали сиво-сини очи, тя се изправи пред плешивата вещица.

— Не ти вярвам. Просто не ти вярвам! — Тя си пое дълбоко дъх и рече: — Не си ли ти онази, която забравя нещо? Едно прастаро пророчество, което гласи, че само дете с човешка кръв може да победи Рита Гаур и слугите му! Ами ако това е Мерлин? Пак ли ще искаш да го отпратим?

Домну отвори уста и разкри черните си зъби, но после я затвори.

— Момииичето говори истинатааа — прогърмя дълбокият глас на Великата Елуса. Тя надигна огромното си туловище и се взря в Домну. — Момчееето тряябваа да остааане.

Тогава заклинанието сякаш се вдигна, а пратениците от всички краища на Финкайра затропаха, заръмжаха и запляскаха утвърдително. Домну направи гримаса.

— Предупредих ви — промърмори тя. — Това момче ще ни донесе гибел.

Каирпре поклати глава.

— Времето ще покаже.

Домну злобно го изгледа, обърна се и изчезна сред множеството, но не и преди да погледне Мерлин така, че стомахът му се сви.

Риа се обърна към Каирпре.

— Няма ли да му помогнеш да я нарами?

Поетът се засмя и отметна чорлавата си грива.

— Разбира се. — После той повдигна кожената каишка над главата на Мерлин и я овеси на рамото му. — Знаеш каква отговорност е това, момчето ми. Всички разчитаме на теб. Ала и тъй да е — нека работата ти носи радост! Нека с всяко дръпване на струните да разцъфтява още една ливада.

Той замлъкна, замислено загледан в Мерлин, и тихо добави:

— Нека излекуваш и себе си, докато лекуваш земята ни.

Одобрителен рев огласи свещения пръстен, след което Великия съвет на Финкайра бе разпуснат.

Застанах в края на възвишението с Арфата на рамо и я повдигнах малко по-високо. По небето се разливаха първите лъчи на зората, обагряйки облаците в кървавочервено и нежнорозово. Рубиненият светлик пробяга по върховете на най-далечните хълмове и сякаш подпали нарядко пръснатите изнемощели дръвчета, които стърчаха като последните косми по глава на плешивец. Земята под тях обаче все така тъмнееше и имаше същия цвят като ронливите стръкове трева под собствените ми ботуши — цвета на засъхнала кръв.