Т. Баррон - Седемте песни

Макар че това разреши въпроса със Съкровищата за известно време, решение за Цъфтящата арфа все още нямаше. Околностите, пометени от Болестта на Рита Гаур, не показваха и искрица живот, там нямаше дори стръкче трева. Мрачните хълмове най-много се нуждаеха от помощ, защото там щетите бяха най-големи. Единствено магията на Арфата можеше да съживи земята.

Ала кой да я носи? От дълги години не я бяха използвали — откакто Туата излекувал леса, опустошен от дракона на Изгубените земи. Макар че той се съживил, Туата признал, че да свири на Арфата му било по-трудно, отколкото да приспи дракона с магия. Инструментът откликвал само на човек със сърцето на вълшебник.

Пръв опита най-старият паун. Разперил опашка, той с важна стъпка се доближи към Арфата и наведе глава. Подръпна с човка една струна и във въздуха се понесе една-единствена чиста нота. Не се случи нищо друго — магията на Арфата все така спеше. Паунът опита пак и получи същия резултат — красив звук и нищо повече.

Напред пристъпиха и други пратеници. Еднорогата плъзна рог по струните, които прозвънтяха в прелестен акорд, ала и той отзвуча безуспешно. Последваха огромна кафява мечка, джудже с брада до коленете, набита жена и една от водните нимфи. Всичките им опити бяха безплодни.

Накрая от сенките до Мерлин изскочи белезникава жаба и тръгна към Великата Елуса. Спря току извън обсега на паяка и изрече:

— Може ти самата да не си вълшебник, но вярвам, че сърцето ти е достойно. Искаш ли да опиташ?

Великата Елуса поклати глава, вдигна три крака и посочи към Каирпре.

— Аз ли? — запелтечи поетът. — Шегуваш се! Имам сърце на вълшебник, колкото имам глава на прасе. Познанието ми е кратко, мъдростта — нарядко. Никога не ще успея да събудя Арфата. — Той поглади брадичката си и се обърна към момчето до себе си. — Само че познавам някой, който би могъл.

— Момчето ли? — недоверчиво изръмжа кафявата мечка, а Мерлин се размърда смутено.

— Не зная дали има сърце на вълшебник — призна Каирпре и косо изгледа Мерлин. — Съмнявам се дори той да знае.

Мечката свали лапи на земята.

— А защо го предлагаш тогава?

Поетът почти се усмихна.

— Защото смятам, че у него има повече, отколкото издава видът му. Все пак унищожи Замъка под покрова. Нека опита с Арфата.

— Съгласна съм — рече една дребна сова и тракна с човка. — Той е внук на Туата.

— И син на Стангмар — ревна мечката. — Дори да може да събуди магията на арфата, не можем да му вярваме.

Насред кръга пристъпи елфата. Кафявата й коса се сипеше като поток. Тя се поклони леко на Риа, която стори същото, и се обърна към събранието с напевен глас:

— Бащата на момчето не познавам, макар да зная от мълви, че като млад е играл в Друма. И, както разкривеното дърво, което е можело да порасне здраво и право, не зная той ли е виновен, или наставниците, неоказали му подкрепа. Ала познавах майката на момчето. Наричахме я Сапфирооката Елън. Веднъж ме излекува, когато изгарях от треска. В докосването й имаше повече магия, отколкото самата тя съзнаваше. Може би синът й носи същия дар. Гласувам да му позволим да опита.

През събранието премина вълна от съгласие. Мечката сновеше напред-назад и мърмореше под нос, но не възрази.

Когато Мерлин се надигна от колоната, Риа вплете пръсти в неговите, а той я погледна с благодарност и бавно пристъпи към Арфата. Вдигна я внимателно, залюля я в прегръдките си и пратениците се укротиха. Момчето си пое дълбоко дъх, вдигна ръка и подръпна една от струните. Във въздуха увисна плътен, вибриращ тон.

Усетил, че не се случва нищо изключително, Мерлин се обърна разочарован към Риа и Каирпре. Кафявата мечка изръмжа доволно. Внезапно орелът, кацнал на рамото на великанката, силно изпищя. Към него се присъединиха и други, с тропане и възторжен рев. До ботуша на Мерлин се извиваше едно-единствено стръкче трева, зелено като окъпана от дъжда фиданка. Той се усмихна и дръпна друга струна — поникнаха още.

Когато най-сетне врявата утихна, Каирпре застана до Мерлин и стисна ръката му.

— Браво, момчето ми. Браво. — Тогава той замлъкна. — Да цериш земята е огромна отговорност, нали знаеш?

Мерлин преглътна с усилие.

— Знам.

— Започнеш ли, не можеш да спреш, докато не приключиш. Дори сега Рита Гаур крои планове за ново нападение. Бъди сигурен в това! Мрачните хълмове, където мнозина от поддръжниците му спотайват в пещери и усои, са най-силно поразени от Болестта — и най-уязвими. Най-добре ще е бързо да излекуваме тези възвишения, за да се върнат там миролюбивите създания. Това ще осуети първоначалните кроежи на нашествениците и ще ни гарантира, че при следваща атака можем да разчитаме на предупреждение.