Т. Баррон - Седемте песни

„Изгубените години на Мерлин“, първият том от поредицата, разкри странните случки, с които започва неразказаната му история. Ала защо тези години са били заличени от традицията, само за да изникнат векове по-късно? Отговорът навярно има нещо общо с разтърсващите промени — и ужасната болка, — които Мерлин преживява тогава. Само че този период се оказва изключително значим за човека, който един ден се превръща в наставник на крал Артур.

Историята на изгубените години на Мерлин започва, когато като момче бива изхвърлен на суровите уелски брегове. Морето го ограбва от всичко познато. Без да си представя, че един ден ще се превърне в най-великия вълшебник на всички времена, той се измъчва, преследван от сенките на неща, които не може да си спомни.

Няма спомени. Няма дом. Няма име.

От самите му уста можем да чуем несекващата болка и спотаената надежда, родени в онзи ден:

Ако затворя очи и дишам в равномерния ритъм на морето, още мога да си спомня онзи отдавнашен ден. Суров, студен и безжизнен, тъй празен от бъдеще, както дробовете ми бяха празни от въздух.

От онзи ден изминаха още много — повече, отколкото ми остана сила да преброя. И все пак онзи ден сияе като самия Галатор, като деня, в който открих собственото си име или когато за пръв път поех в ръце едно бебе на име Артур. Навярно го помня толкова ясно, защото болката, белязала душата ми, няма да изчезне. Или защото сложи край на много неща. Или може би защото сложи и едно начало — началото на изгубените ми години.

Сега историята на младия Мерлин продължава. Може да е решил загадката на Танца на великаните, но пред него се простира цяла плетеница нови мрачни загадки. Остава да видим може ли да ги разнищи навреме, за да изпълни задачата си. Предизвикателството е огромно. Макар да се е натъкнал на скритите си сили, той все още не ги е овладял. Макар че е чувал за мъдростта на друидите, гърците и келтите, тепърва започва да я осмисля. И макар че е открил името си и частичка от ориста си, му остава да разкрие тайната на своето най-дълбоко „аз“.

Накратко, той все още не знае какво значи да си вълшебник.

За да открие вълшебника у себе си, младият Мерлин, вече загубил толкова много, трябва да изгуби и още. По пътя може и да се сдобие с някои неща. Може най-сетне да узнае истината за приятелката си Риа. Да разбере разликата между зрение и прозрение. Или дори да научи, за свое нещастие, че таи у себе си и светлина, и мрак — и заедно с това, за свое щастие, да открие, че притежава и други противоречиви качества: младост и мъдрост, мъжкото и женското начало, тленност и безсмъртие.

Легендарните герои често се издигат през три нива — „аз“-ът, Материалният и Отвъдният свят. Първо героят или героинята трябва да открие скритите пътища у себе си. След това — да надвие враговете на смъртния живот на Земята, а накрая — да се изправи срещу опасностите и възможностите, заложени в неговия или нейния дух. В известен смисъл Мерлин променя тази традиционна подредба, като се опитва да пътува до Отвъдното в тази едва втора книга от поредицата. Ала, както вече знаем, той не умее да следва правилата. Истината е, че тук, както и в другите книги, Мерлин научава много и за трите нива едновременно.

Работата е там, че именно Отвъдният свят, този на духовете, съдържа ключа към мисията му. Той е тайнствено място, рядко посещавано от смъртни, пълно с опасности и вдъхновение. Ако Мерлин съумее да овладее Седемте песни на вълшебниците, да победи силите, довели до гибелта на дядо му, и да разкрие тайната на Отвъдния кладенец, може да успее да си проправи път към владенията на духовете. Стори ли това, може да се натъкне и на обвития в тайнственост Дагда, и на коварния Рита Гаур… и на онова, което е останало от верния му приятел Беля.

А може да открие и друго. Както е писал Уилиам Йейтс, човечеството винаги е копнеело да открие връзка с космическия ред, „да съедини възприятието ни за духовното и божественото с това за естествената красота”. Затова младият Мерлин, за пръв път усетил силите на обновлението в клоните на бор насред вилнееща буря, толкова упорито се опитва да установи подобна връзка, докато криволичи по пътя на чародейството.

Тази част от пътешествието му започва там, където свърши първата — на легендарния остров Финкайра. Келтите вярвали, че той се намира под вълните и е междината на пътя от нашия до Отвъдния свят. Омфалос, както биха казали гърците. Най-точното описание на Финкайра обаче идва от Елън, майката на Мерлин. Тя го нарича просто „място помежду“. Също като мъглата, която не е нито вода, нито въздух, Финкайра не е нито от света на смъртните, нито от този на безсмъртните. Тя е нещо помежду. Също като Мерлин. Той не е същински човек, нито пък божество. Нито е стар, нито млад. Карл Юнг би се заинтригувал от него, защото митичните му сили са извирали и от съзнанието, и от подсъзнанието, а мъдростта му — и от природата, и от цивилизацията.