Т. Баррон - Седемте песни

Докато се настаняваше върху купчина натрошени скали, Елуса се почеса по гърбицата с един от осемте си крака. С друг свали от гърба си голяма кафява торба и я остави до себе си. След това огледа кръга, като за миг спря очи върху Мерлин.

Прииждаха още и още пратеници. В кръга тържествено пристъпи кентавър, чиято брада се спускаше почти до копитата му. Зад него припкаха две лисици с навирени опашки, следвани от дървесна елфа, чиито ръце и крака бяха ефирни почти колкото кафявата й коса. В самия център на поляната се дотъркаля жив камък, целият обрасъл с мъх, като едва не мина през един бавно напредващ таралеж. Ниско над тревата оживено се рееше рояк пчели. По края на кръга няколко човекоядеца убиваха времето, като се чешеха и хапеха настървено.

Имаше и много други — Мерлин не можа да разпознае всичките. Някои наподобяваха шубраци с горящи очи, други приличаха на разкривени пръчки или буци кал. Трети пък бяха почти невидими, като се изключи бледото сияние, което хвърляха върху камъните. Пред Мерлин се редяха създания със странни, любопитни или опасни лица, както и такива без лица. За по-малко от час притихналият каменен кръг се превърна в карнавално шествие.

Поетът Каирпре се постара, доколкото можеше, да отговаря на въпросите на Мерлин за чудноватите създания, които ги заобикаляха. „Онова“, казваше той, „е снежна кокошка, неуловима като лунен лъч. А онова — глин-матер, който се храни само веднъж на шестстотин години, и то само с листата на цветето тендрадил.“ Някои създания го затрудняваха, но тогава отговаряше момичето, Риа, която ги бе срещала в леса Друма. Въпреки това останаха няколко, напълно непознати и на двамата.

В това нямаше нищо чудно. Никой, освен може би Великата Елуса, не бе виждал всеки един от разнообразните обитатели на Финкайра. Скоро след като Танцът на великаните свали покварения крал Стангмар от престола, а Замъкът под покрова се срути, отвсякъде се надигнаха гласове да се свика Велик съвет. За пръв път от незапомнени времена всички смъртни обитатели на Финкайра, били те птици, зверове, насекоми или нещо съвсем друго, бяха призовани да изпратят представители.

Почти всяка раса се отзова. Не дойдоха воините-гоблини и духовете-двойници, изтласкани обратно в пещерите под Мрачните хълмове след поражението на Стангмар. Нямаше ги и дървехората, отдавна изчезнали от тези земи, както и морските хора от океана край Финкайра. Никой не бе успял да ги намери навреме, за да ги покани.

След като обходи с поглед сборището, Каирпре с тъга отбеляза, че ги няма и големите орли от каньоните, една от най-старите раси на острова. В древността всеки Велик съвет започвал с прочувствения зов на една от тези благородни птици. Стангмар обаче ги бе преследвал, докато ги унищожи. „Зовът им замлъкна завинаги“, завърши Каирпре.

В същия миг Мерлин зърна бледа, топчеста вещица, без коса на главата и без милост в очите. Потръпна, защото мигом я позна — макар да имаше много имена, най-често я наричаха Домну, което значи „Тъмна орис“. Секунда по-късно тя се скри сред множеството. Мерлин знаеше, че тя го избягва. Знаеше и защо.

Ненадейно мощен грохот, който заглуши дори врявата от събора, разтърси хребета. Един от стоящите камъни се олюля заплашително. Грохотът се усили и той се прекатури, почти премазвайки сърната и малкото й. Мерлин и Риа се спогледаха — не от страх, а защото знаеха какво е това. И преди бяха чували стъпките на великани.

Към кръга се приближиха две чудовищни фигури, на ръст колкото заличения замък. Идваха от далечните планини и се бяха откъснали от работата по пресътворяването на древния си дом Варигал, колкото да присъстват на Великия съвет. Мерлин се обърна с надеждата да зърне другаря си Шим, но той не беше сред новодошлите. Момчето въздъхна и си каза, че Шим така или иначе би проспал цялото съвещание.

Първият великан, жена с рошави коси, яркозелени очи и крива уста, се наведе да вдигне падналия камък. Той бе толкова голям, че и впряг от двадесет коне не биха го помръднали, но великанката без усилие го върна на мястото му. Междувременно спътникът й, червендалест мъж с ръце като дълголетни дъбове, постави длани на хълбоците си и се огледа. След няколко дълги мига кимна на жената, която стори същото, а после изсумтя и вдигна ръце към небето, сякаш посягаше към точещите се над нея облаци. Объркан, Каирпре повдигна гъстите си вежди.

Далеч във висините се появи черно петънце и се понесе спираловидно надолу, сякаш уловено от невидим вихър. Спускаше се все по-ниско и по-ниско, докато накрая всяко създание в кръга гледаше към него. Над сборището отново се спусна тишина. Дори неукротимите водни нимфи замлъкнаха.