Т. Баррон - Седемте песни

Риа едва доловимо кимна.

— Така и стана. Намери ме… Куен. Тя ме заведе… при Арбаса.

— Моя сестра! — Слепите ми очи преливаха от сълзи. — Ти си моя сестра.

— Да… Мерлин.

Дори скалите да ме бяха погребали под тежестта си в този миг, не бих могъл да почувствам по-силна болка. Бях открил сестра си. И както толкова път преди, щях да загубя нещо точно след като го бях открил.

Спомних си, че Туата бе казал как пророчеството за човешкото дете може да има неочаквано значение. „Пророчеството може да е вярно, може и да не е. Ала и да е истина, тя понякога има повече от едно лице .“ Как можех да предположа, че това ще е лицето на Риа?

— Защо — попитах аз, целият разтреперан, — не ми каза по-рано?

— Не исках… да променяш намеренията си… за да ме закриляш. Важно е… какво ще направиш с живота си.

— Твоят е също толкова важен!

Хвърлих настрана окървавения парцал и откъснах още едно парче от туниката си. Спомних си една нощ, отдавна, в стаята с книгите на Каирпре. Затова се бе поколебал да ми разкаже как съм се родил! Още тогава подозирах, че е на път да ми каже още нещо — че в същата нощ се е родила и моята сестра.

Крепях главата на Риа в скута си и усещах върху ръката си топлия й дъх. Клепачите й почти се бяха затворили. Сенките върху премяната й чернееха все повече. По бузата ми се търкулна сълза и рекох:

— Само да можех да го видя.

Клепачите й трепнаха.

— Да видиш? С… очите си?

— Не, не. — От къдриците й капеше кръв. — Не с очите си. Това е нещо, което сърцето ми знаеше от първия миг. Че си много повече от някого, с когото съм се срещнал в Друма. Сърцето ми знаеше.

Устните й помръднаха леко, сякаш разтегляйки се в немощна усмивка.

— Дори когато… те овесих… на онова дърво?

— Още тогава! Риа, сърцето ми го знаеше, но главата ми не разбираше. Трябваше повече да се вслушвам в сърцето си, казвам ти! Сърцето прозира неща, невидими за окото.

От скалите, където Риа бе оставила жезъла ми, изригна син пламък. Без дори да гледам, знаех, че новият знак е във формата на око. Някак бях открил същността на Прозрението, а полученото бледнееше в сравнение с изгубеното.

В същия миг затрептя въздухът край протегната ръка на сразения людоед. Невидимата завеса отново се отвори и разкри нисък кръг от бели камъни. Кладенец, който водеше надолу.

Виждах го! И разбрах за пръв път, че пътят към Отвъдното — и към Рая, и към Ада, — е надолу. Надолу, към най-дълбоките места, а не към вселена, безкрайно отдалечена от мен.

Хапещият вятър отново премина покрай нас. Риа говореше тъй тихо, че почти не я чувах.

— Ти ще станеш… вълшебник, Мерлин. Добър… вълшебник.

Вдигнах главата й до гърдите си.

— Не умирай, Риа. Не умирай!

Тя потрепери и очите й се затвориха завинаги. Прегърнах я с всичка сила и тихо заридах.

След това ми се стори, че самата зора изгрява в ръцете ми и долових присъствието на нещо, което досега не бях забелязал. Нещо в тялото на Риа, ала и отделно от него. Минаваше през пръстите ми като повей светлина. Това бе духът й. Напускаше тялото по пътя към отвъдното. Мигновено ми хрумна идея.

Повиках го. „ Моля те, Риа. Не ме напускай. Още не.“ Придърпах главата й до сърцето си. „ Ела при мен. Остани с мен. Само за малко. “

Хвърлих поглед към кръга от бели камъни — пътят към Дагда. Дори да беше късно да спаси Елън, може би — само може би, — имаше време да спаси Риа. Ако ли не, поне щяхме да останем още малко заедно.

„ Ела с мен. Моля те.“

Вдишах дълбоко — не само въздух, а много повече. През тялото ми премина тръпка. Беше силна. Беше жизнена. Беше Риа.

Обърнах се към Бъмбълви, по чиито увиснали бузи се виждаха следи от сълзи.

— Помогни ми, моля те.

— Тя е мъртва — заяви той скръбно.

— Мъртва. — Усещах нейната жизнена сила у себе си. — Мъртва е, но не е изчезнала, добри ми шуте.

Бъмбълви ми помогна да се изправя. В ръцете си държах безжизненото тяло на Риа, с увиснала надолу глава.

— Донеси ми меча. И жезъла.

Шутът издърпа острието от Балор, клатейки глава. Избърса го в ботушите си, а после взе и жезъла ми от скалите. Върна се при мен, прибра меча ми в ножницата, а жезъла препаса на окървавения ми колан. После ме изгледа навъсено.

— Къде отиваш с нея?

— В Отвъдния свят.

Той повдигна вежди.

— Тогава ще те чакам тук. Въпреки че никога няма да се върнеш.

Поех към кръга от бели камъни, спрях и отново се обърнах към него.

— Бъмбълви, в случай, че не се върна, искам да знаеш нещо.