Т. Баррон - Седемте песни

— Преди да приема предложението ти, трябва разбера кой си ти.

— След малко, млади човече. След малко. — Чух прозявка, а думите след нея бяха леки като мъглите, докосващи бузите ми. — Младите вечно бързат, вечно много бързат.

Въпреки съмненията ми, нещо в гласа ме караше да се отпускам все повече и повече. Беше ми почти… уютно. Или може би просто бях уморен. Гърбът ме болеше. Щеше ми се да оставя Риа някъде, само за миг.

— Ааа, тежък товар носиш, млади човече. — Разнесе се още една мъчително бавна прозявка. — Ще ми позволиш ли да те облекча малко?

Напук на себе си и аз се прозях.

— Добре съм си, благодаря. Но ако искаш да ме отведеш при Дагда, ще те последвам. — Сепнах се. — Първо обаче ми се покажи.

— Към Дагда, значи? Аааа, великият, чутовен Дагда. Воин на воините. Живее много, много далеч. Ала все пак ще се радвам да ви заведа при него.

Изправих схванатия си гръб.

— Може ли вече да тръгваме? Времето ми свършва.

— Аааа, след малко. — Пред лицето ми като ръце се люшнаха ивици мъгла. — Жалко обаче, че не можеш да си починеш малко. Сякаш ти е нужно.

Приклекнах и подпрях Риа на бедрата си.

— Щеше ми се да можех, но трябва да вървя.

— Както кажеш. Ааааа, да. — Гласът се прозя за пореден път, този път още по-дълго и още по-сънено. — Тръгваме веднага. След малко.

Тръснах странно замъглената си глава.

— Добре. Сега… първо щеше да правиш нещо. Какво беше?… А, да. Да се покажеш. Преди да те последвам.

— 0, разбира се, млади човече. Почти съм готов. Ще ми е драго, ужасно ще ми е драго да ти помогна.

Предпазливостта пак се обади, но я пренебрегнах. Преместих ръката си, с която придържах краката на Риа, и я отпуснах на едното стъпало. Запитах се защо пък да не поседна, само за малко. Малко почивка щеше само да ми помогне.

— Точно така, млади човече — измърка гласът най-успокояващо. — Просто си позволи да се отпуснеш.

Да се отпусна , сънено си помислих аз. Да си позволя да се отпусна.

— Аааа, да. — Гласът въздъхна. — Ти си мъдър млад човек. Толкова по-мъдър от баща си.

Кимнах, полузашеметен. Баща ми. По-мъдър от…

В мен се надигна неудържим порив да внимавам, да се пазя. Откъде познаваше баща ми? Той не беше в Отвъдния свят. Мъглата край мен сякаш се бе просмукала в главата ми. Закъде бързах, всъщност? Малко сън щеше да ми помогне да си спомня. Клекнах на стълбите и оброних глава. И отново, толкова слабо, че едва го съзнавах, неспокойствието ме побутна. „ Събуди се, Мерлин! Той не ти е приятел. Събуди се!“ Опитах да го пренебрегна, ала не можех. „Вярвай на инстинктите си, Мерлин. “

Размърдах се и повдигнах глава. Имаше нещо познато в това чувство, в този глас. Сякаш го бях чувал другаде.

„Вярвай на инстинктите си, Мерлин. Вярвай на боровинките.“

Рязко се събудих. Гласът на Риа! Мъдростта на Риа! Духът й усещаше онова, което аз не можех. Отърсих се от пелената в ума си, отново подхванах тялото й, изсумтях и бавно се изправих.

— Аааа, млади човече. — В гласа се бе прокраднала загриженост. — Помислих, че може да си починеш за малко.

Стиснал здраво Риа в ръце, аз си поех дълбоко дъх. Листата от дрехите й изсъхваха, но още бяха меки.

— Няма да си почивам. Няма да ти позволя да ме омагьосаш. Зная кой си!

— Аааа, знаеш ли?

— Да, знам, Рита Гаур!

Мъглата закипя като във врящ котел, бясно се въртеше и набъбваше. От парите пристъпи мъж, висок и широкоплещест като Балор. Носеше дълга бяла туника и тънка огърлица от кървавочервени камъни. Косата му, черна като моята, бе старателно сресана. Дори веждите му изглеждаха добре поддържани. Ала онова, което прикова вниманието ми, бяха очите му. Изглеждаха празни, като две бездни. Колкото и да треперех, спомняйки си окото на Балор, тези очи ме ужасяваха повече.

Рита Гаур вдигна ръка и облиза върховете на пръстите си.

— Можех да приема всякакви други форми. — Острият му агресивен глас бе пълната противоположност на тона му отпреди малко. — Дивият глиган ми е сред любимите, с белега на предния крак. Всички си имаме белези, както знаеш.

Той докосна с влажните си пръсти едната си вежда.

— Но ти вече си виждал глигана, нали? На брега на онази купчина скали, която наричате Гуинед. И после в онзи сън.

— Как… — Изпотих се, когато си спомних съня, усещането за бивните, пронизващи очите ми. — Как разбра за това?

— О, стига. Уж си вълшебник, пък не знаеш за Скока. — Той отново облиза пръстите си, а устните му се изкривиха в усмивка. — Да изпращам сънища на хората е едно от малкото забавления, които ме отвличат от тежката ми работа. — Усмивката му стана по-широка. — Макар че още повече ми харесва друго нещо. Да изпращам сянката на смъртта.