Т. Баррон - Седемте песни

У мен се надигна безпокойство. Това въобще не беше мъгла. Не беше дори някаква материя, въздух или вода. Беше нещо… друго, изтъкано от светлина, от идеи, от чувства. Тези мъгли показваха повече, отколкото скриваха. Много животи щяха да са нужни, за да осмисли човек дори малко от същината им.

Ето какъв бил Отвъдният свят! Менящи се, странстващи светове, наслоени един връз друг, един през друг. Можех до безкрай да слизам по стълбите, да пътувам вечно през мъглите. Безвременни. Безгранични. Безкрайни.

След това от неясния пейзаж изникна силует.

Дребничък и сив, силуетът изплува на върха на току-що появил се хълм и пред очите ми разпери криле от мъгла. Литна към мен, носен от неосезаеми течения, след което бързо смени посоката и се издигна толкова високо, че почти го изгубих от поглед. После рязко спря и се спусна право надолу в поредица от лупинги, сякаш без никаква друга цел, освен насладата от полета.

Беля!

Ястребът отново летеше, а сърцето ми преливаше от радост. Макар че още държах Риа на ръце, усещах на хълбока си кожената торба. Вътре, сред билките на майка ми, се намираше едно от кафявите перца от крилете на моя приятел. След битката с Рита Гаур от него не беше останало нищо друго… освен духът му.

Показвайки се от разрастващите се форми на мъглите, той пое към мен. Чух писъка му, пълен с кураж и жизненост, точно такъв, какъвто го помнех. Преди да дойде при мен, той се завъртя във въздуха за последен път. Повя топъл въздух и ноктите му се забиха в рамото ми, Беля прибра криле на гърба си и закрачи наляво-надясно. Макар перата му да бяха сменили цвета си от кафяв на сребристосив със следи от бяло, очите му още бяха поръбени с жълто. Той наклони глава към мен и доволно изсвири.

— Да, Беля! И аз се радвам да те видя! — След това сърцето ми отново натежа, докато намествах отпуснатото окървавено тяло в ръцете си. — Ех, да можеше и Риа да те види…

Ястребът кацна на коляното й, разгледа я за миг и нададе нисък, печален зов. Тръсна глава и се върна на рамото ми.

— Нося духа й със себе си, Беля. Надявам се, че не е късно Дагда да я спаси. — Преглътнах с мъка. — А също и майка ми.

Ненадейно Беля силно изписка. Ноктите му ме стиснаха за рамото, а мъглите край мен се раздвижиха неспокойно.

— Аааа — чу се отнякъде бавен, почти мързелив глас. — Колко хубаво, колко прекрасно, че си дошъл.

Беля изсвири напрегнато.

— Кой си ти? — обадих се аз. — Покажи се.

— Точно това мисля да сторя, млади човече. След малко. — Мъглите пред мен се раздвижиха като супа, леко разбъркана с лъжица. — Имам и подарък за теб, ужасно ценен подарък. Аааа, да.

Нещо в тона на гласа ме успокояваше, но нейде дълбоко в мен се надигаше предпазливост. По-добре беше да сбъркам, но да се вслушам в нея.

Отново наместих Риа в ръцете си.

— Нямам време за учтивости. Ако ще ми даваш нещо, покажи се.

— Аааа, млади човече. Толкова си нетърпелив, толкова ужасно нетърпелив. — Мъглите закипяха. — Но няма защо да се тревожиш. Ще се вслушам в молбата ти, след малко. Виж, искам да бъда твой приятел.

При тези думи Беля изписка остро, махна силно с криле и отлетя от рамото ми. Отново изсвири, описа кръг на мен и се скри в един облак от мъгла.

— Няма защо да се страхуваш от мен — промълви гласът. — Нищо, че приятелят ти ястребът се страхува.

— Беля не се бои от нищо.

— Аааа, тогава сигурно греша. Защо мислиш, че отлетя?

Взрях се в мъглите, опитвайки се да различа нещо.

— Не зная. Сигурно има добра причина. — Обърнах се към мястото, откъдето ми се струваше, че се носи гласът. — Ако искаш да ми бъдеш приятел, покажи ми се. Бързо, имам още много път.

Мъглата бавно заклокочи.

— Аааа, значи имаш важна среща, така ли?

— Много важна.

— Е, значи трябва да отидеш. Аааа, да. — Гласът звучеше съвсем лениво, сякаш собственикът му заспиваше. — Нямам съмнение, че знаеш как да стигнеш до целта си.

Вместо да отвърна, зареях поглед нагоре, опитвайки се да зърна Беля. Къде ли беше? Едва се бяхме събрали отново! Освен това се надявах, че той може да ме отведе при Дагда.

— Защото ако не знаеш — продължи успокояващият глас, — дарът ми може да ти бъде полезен. Ужасно полезен. Аааа, предлагам ти услугите си като водач.

Предпазливостта ми отново се надигна. Ала… може би това създание, когато най-сетне се покажеше, наистина можеше да ми покаже пътя през облаците. Щях да спестя безценно време.

Размърдах се на безплътното стъпало.