Т. Баррон - Седемте песни

Каквото и да беше решил, физическата му форма сигурно щеше да е силна и внушителна като него. Елен в човешка форма. Как го бе нарекъл Рита Гаур? Великият и чутовен Дагда. Воин на воините.

Като облак, който навлиза в долчинка насред хълмовете, движението ми малко по малко се забави, докато накрая спря напълно. След това мъглите пред мен постепенно се разсеяха, отдръпвайки се като воал. Постепенно различих контурите на надвиснал над мен мрачен силует, който сякаш плуваше пред мен.

Когато мъглите се разнесоха, веднага разбрах какво е. Огромно, обсипано с роса дърво, високо и могъщо като Арбаса, ала с една ключова разлика. То беше наопаки. Огромните му клони се пресягаха нагоре и чезнеха в мъглите и се извиваха величествено около облаците, сякаш обгръщайки целия свят над себе си. От корените висяха неизброими клонки златен имел и красиво се полюшваха, а под тях през огромна шир от мъгли се простираха здрави клони. Цялото дърво бе обсипано с хиляди капчици роса и блещукаше като повърхността на поток.

Гледката така ме плени, че ми трябваше миг да осъзная, че и аз вече съм съвсем реален. Отново бях получил тялото си! Риа лежеше отпусната в ръцете ми, а Беля леко цвърчеше в ухото ми. На раменете ми се крепеше клонка от имел, мечът висеше на кръста ми, а жезълът — на колана ми.

Взрях се в очите на Беля.

— Благодаря ти, приятелю. Ти отново ме спаси.

Ястребът нададе висок, почти смутен зов и помаха с криле.

— Добре дошъл в Дървото-душа.

Завъртях се към източника на слабия, нестабилен гласен. Той принадлежеше на крехък старец, чиято дясна ръка висеше безполезна до тялото му. Макар че стоеше на платформа от по-плътна мъгла, закрепена върху клоните, той бе толкова дребничък, че не го бях забелязал. Сребърната му коса блещукаше като покритата с роса кора на дървото.

— Благодаря ви. Много ви благодаря. — Говорех сковано, защото не исках отново да ме заблудят, но нямах нито време, нито избор и трябваше да бъда прям. — Търся Дагда.

Ноктите на Беля ме стиснаха и той изкряска укорително.

Старецът се усмихна леко, отпусна сакатата ръка в скута си и ме изгледа внимателно. Ненадейно забелязах очите му — дълбоки и кафяви, пълни със съчувствие, мъдрост и тъга. И преди ги бях виждал. Това бяха очите на огромния елен.

— Дагда. — Прехапах устни, докато се взирах в старчето. — Толкова съжалявам, че не те познах.

Усмивката на стареца се стопи.

— Позна ме точно когато трябва, а след време може и да научиш какъв е истинският извор на силата ми. Или може би вече знаеш?

Поколебах се.

— Боя се, че не зная нищо за истинския извор на силата ти. Вярвам обаче, че го използваш, за да помогнеш на живите да поемат по предначертания им път, какъвто и да е той. Затова ми помогна тогава, на брега.

— Много добре, Мерлин, много добре. — Кафявите му очи блеснаха от задоволство… и леко раздразнение. — Въпреки че все пак да се опита да избегнеш една от Песните.

Размърдах се смутено, а той продължи да ме изучава. Погледът му сякаш достигаше до най-дълбоките кътчета на душата ми.

— Тежко бреме носиш… не само приятелката ти. Ето, остави я до мен.

— Можеш ли… можеш ли да й помогнеш?

— Ще видим. — Осеяното му с бръчки чело се надипли още повече. — Кажи ми за Песните, Мерлин. Къде се намира душата на всяка от тях?

— А майка ми? Ако й е останало време, то не е никак много.

— Тя също трябва да почака.

Прегърбен, аз оставих на странната земя тялото на сестра си. Късчета мъгла се понесоха над раменете и гърдите й и я покриха като одеяло. Той я погледна с дълбока скръб и върна поглед върху мен.

— Първо ми покажи жезъла си.

Беля хлъцна от възхищение, когато извадих жезъла от колана си. Подадох го на Дагда с върха напред и бавно го завъртях. Всички отпечатъци, сумрачно сини, ярко блестяха. Пеперудата, символ на преобразяването. Двойката ястреби, свързани в полета си. Пукнатият камък, който ми напомняше за глупостта ми, когато се опитах да затворя светолета. Мечът, чието име знаех добре. Звездата, която ми припомни за смеха на Гюри Златокосата. Драконовата опашка, която някак извика спомена за вкуса на мръсна кожа. И накрая окото, тъй различно от това на Балор, ала също толкова ужасяващо.

Дагда кимна.

— Виждам, че сега носиш меч.

Потупах сребърната дръжка. Дагда продължи:

— Пази го добре, защото ориста на това острие ще ти помага, докато не настане времето да го поставиш в ножница от камък. След това ще премине у момче, не по-голямо от теб. Момче, родено, за да бъде крал, чието кралство ще пребъде в сърцата на хората дълго след като изчезне от лицето на земята.