Т. Баррон - Седемте песни

— Ще го пазя добре.

— Кажи ми, синко, какви са мелодиите на Седемте песни? Започни с първата, Преобразяването.

Прокашлях се.

— Научих я от една пеперуда — и от един предател, от дървечовек, който изкупи вината си. Разбрах, че всички ние, всички живи същества, можем да се променим.

Старецът замислено помълча.

— Не е случайно, че това е била първата ти Песен, Мерлин. Мисля, че отдавна чуваш части от нея.

— Да. — Аз вдигнах глава към росните клони. — Сега разбирам защо гръцката дума за душа и пеперуда е една и съща.

— Добре. Сега ми кажи за Обвързването.

Погледнах към лицето на Риа, бледо и безизразно.

— Най-силните връзки са тези на сърцето. Научих това от два ястреба, които летяха заедно.

Беля подскочи гордо на рамото ми и подреди перата си с клюн.

— И от една видра-измамник, може би?

Въздъхнах.

— Да.

Край лявата ръка на Дагда премина ивица мъгла. Той раздвижи ловко пръсти и я сплете в сложен възел, а после кимна умислено и я остави да се зарее надалеч.

— След това си се озовал в подземното царство на старата ми приятелка Урналда. По-мъдра е, отколкото изглежда, уверявам те! Със сигурност се е зарадвала на възможността да те обучава.

Поклатих глава.

— Не съм сигурен в това, учех много бавно. Но накрая с помощта на светолета най-сетне открих душата на тази Песен.

— Която е?

Посочих образа на спукания камък.

— Най-добрият начин да защитиш нещо е като го пуснеш.

Дагда се облегна назад и вдигна глава към корените на Дървото-душа. Повдигна вежда и от ствола се отдели мъглица.

— Следващият урок, струва ми се, те е изненадал.

— Именуването. Костваше ми известно време и един счупен нож за хляб, но научих, че истинското име носи истинска сила. — Спрях и се замислих. — Мерлин ли е истинското ми име?

Старецът поклати отрицателно посребрената си глава.

— Ти навярно го знаеш.

— Знам го.

— Ще ми го кажеш ли?

Дагда обмисля молбата ми известно време.

— Не. Още не, но един ден ще го сторя. Ако се срещнем в по-светли времена, когато си надвил най-страшния враг, ще ти кажа истинското ти име.

Пребледнях.

— Най-страшния враг? Сигурно имаш предвид Рита Гаур.

— Може би. — Той посочи звездата в кръга. — А сега — Скокът.

— Това е невероятно умение! Великата Елуса го използва, за да ни изпрати чак до земите на дървехората. Гюри Златокосата също, за да даде на Риа видение за Отвъдния кладенец. — Продължих по-тихо: — А Рита Гаур го използва, за да изпрати сянка на смъртта на майка ми.

Сребърните вежди се повдигнаха.

— На майка ти?

Затъпках на място.

— Не… На мен, но вместо това порази майка ми.

— И каква е душата на Скока?

Насочих вниманието си към обграждащите ни мъгли, които се усукваха около Дагда и мен и ни докосваха, както галеха огромното дърво. Прегръщаха огромните му корени, както те самите — света отгоре.

— Всичко — рекох аз, — е свързано с всичко друго.

— Добре, синко, добре. А Отстраняването?

— Това научих от спящия дракон. И от един шут. — Поусмихнах се. — Показаха ми, че всяко живо създание е посвоему ценно.

Дагда се наведе към мен.

— Дори драконът?

— Дори драконът.

Той поглади брадичка замислено.

— Вярвам, че отново ще срещнеш този дракон, когато се събуди.

Дъхът ми секна, но преди да успея да попитам каквото и да било, той отново заговори.

— Прозрението, разкажи ми за Прозрението.

Няколко пъти се опитах да оформя думите с език, преди най-сетне да успея да ги изговоря. Най-после успях:

— Сърцето прозира неща, невидими за окото.

— Хммм. И какво още?

Позамислих се.

— Е, сега, когато зная повече за взора на сърцето, ще мога по-добре да гледам в себе си.

Дълбоките кафяви очи на Дагда ме гледаха изпитателно.

— И когато се взреш там, синко, какво виждаш?

Прокашлях се, понечих да заговоря и се спрях. Търсейки верните думи, аз помълчах известно време.

— То е… ами, като да се спускаш в Отвъдния кладенец. Колкото по-надолу стигаш, толкова повече откриваш. — Извърнах лице и слабо казах: — И намираш наистина страшни неща.

Старецът ме наблюдаваше със съчувствие.

— Какво още виждаш?

Въздъхнах дълбоко.

— Виждам колко малко всъщност знам.

Дагда посегна към мен и взе ръката ми в своята.

— Тогава, Мерлин, си научил нещо безценно. — Той ме придърпа към платформата си. — Наистина безценно! Досега си търсил душите на песните, но да знаеш колко малко знаеш, да си смирен, това е душата на самото вълшебничество!