Т. Баррон - Седемте песни

Дагда знаеше какво ще го попитам.

— Не, Мерлин, не може да дойде с теб. Приятелят ти Беля даде своя смъртен живот, за да спаси твоя в Крепостта под покрова. Сега мястото му е тук.

Ястребът подсвирна унило и докато мъглите се кълбяха около нас, погледите ни се срещнаха за последен път.

— Ще ми липсваш, Беля.

Птицата отново се сгуши във врата ми, а после бавно се отдалечи. По лицето на Дагда също се четеше болка.

— Това може би няма да те утеши, ала ми се струва, че един ден, в друга земя, ще усетиш на рамото си ноктите на друга вярна птица.

— Не искам друга вярна птица.

— Разбирам те. — Старецът протегна към мен здравата си ръка и докосна бузата ми. — Сега трябва да поемете по различни пътища, макар че никой не знае в какви посоки ще ви поведат.

— Дори ти?

— Дори аз. — Дагда повдигна имела от раменете ми. — Сега вървете, деца мои, и бъдете смели.

Докато мъглите ме обливаха като вълна, в ушите ми прозвуча последният писък на Беля. После вълната погълна всичко.

Блесна ярка светкавица и се стопи в мрака. Само няколко звезди блещукаха в небето. Озовах се отново на колене, а Риа седеше до мен. Мъглата обаче бе заменена от нащърбени скали и отвесни урви — вместо до Дървото-душа, ние стояхме в центъра на окръжност от лъскави камъни. Недалеч от нас лежеше трупът на огромен воин.

Хванах Риа за ръката.

— Върнали сме се при Кладенеца.

— Вярно е, вярно е, вярно е. — Прегърбената фигура на Бъмбълви изникна от полумрака. — Мислех, че няма да се върнете. И виждам, че си донесъл тялото на…

— Риа — прекъсна го тя. — Жива и здрава.

Бъмбълви спря в крачка. Дори на слабата светлина виждах ококорените му очи. После ъгълчетата на устата му почти недоловимо се извиха нагоре. Това продължи само миг, но бях сигурен, че се е усмихнал.

Обърнах поглед към небето, търсейки следа от луната, но не открих нищо. Нищичко. Прехапах устна. Само ако не бях изгубил онези безценни минути с Рита Гаур!

Риа ненадейно посочи към слабо сияние, току-що появило се иззад един облак.

— О, Мерлин! Само това е останало от луната. Ще изчезне, преди да е съмнало.

Скочих на крака.

— Майка ни също, освен ако стигнем до нея първи.

— Как? — Риа също се изправи и се обърна към южното небе. — Арбаса е толкова далеч.

Сякаш за да ни отговори, целият рид внезапно се разтресе. Последва нов трус, после още един. Още един. И още един. И от двете ни страни започнаха да падат канари. Извадих жезъла изпод колана си се подпрях на него. Тогава с втория си взор долових силует на хоризонта. Подобно на бързо растящ хълм, той скри звездите, но аз знаех, че това не е хълм.

— Шим! — извиках аз. — Тук сме!

След миг великанът се извисяваше над нас. Краката му строшиха няколко канари, когато отпусна цялата си тежест на тях, наведе се и опря на земята огромната си длан. С Риа бързо се покачихме на нея, а Бъмбълви ни последва неохотно.

Шим криво се усмихна изпод топчестия си нос.

— Аз се радва ви види.

— Да ни види сметката — изстена Бъмбълви и стисна плаща си. — Дошъл е да ни види сметката.

— И ние се радваме да те видим! — отвърнах аз.

— Откъде разбра, че се нуждаем от теб? — попита Риа. — И къде да ни намериш?

Шим се надигна. Макар да опитах да запазя равновесие, все пак паднах в дланта му и почти се ударих в сгушения в нея Бъмбълви. Риа пък седна до нас с грацията на кацащ лебед.

— Аз заспал и сънунувал… — Заобяснява великанът, но замлъкна и сви устни. — Не спомня! Така де, сънят се превърна в ястреб, като онзи, дето стоял на рамо ти, само че целият бледо-сив, вместо кафяв. — Трепнах, почувствал старата болка между лопатките и друга в сърцето си, а Шим продължи: — И тогава онзи ястреб ми изпискал и аз събужда. Със силностно усещане, че трябва ви намери! И най-странностно било, че имал картинка в главата си къде да дойде.

Риа се усмихна.

— Сънят ти е бил видение от Дагда.

Рунтавите вежди на гиганта се повдигнаха.

— Ти си верен приятел, Шим! Сега ни отведи до Арбаса.

Хвърлих поглед към остатъка от луната, която ми се стори още по-бледа отпреди.

Духна свеж ветрец и опъна туниката ми като платно, а Шим се обърна и пое с тежка стъпка през възвишенията на Изгубените земи. С три-четири крачки измина разстояние, което ни бе отнело няколко часа. Едва достигнал долината, той вече наближаваше следващия хребет. След минути във въздуха се понесе аромат на дим и разбрах, че сме стигнали падината на спящия дракон.