Т. Баррон - Седемте песни

Объркан, аз наклоних глава, опитвайки да осмисля казаното.

— След време, струва ми се, ще разбереш напълно. Смирението не е нищо повече от искрено уважение към пълния с удивление и изненади свят.

Бавно кимнах.

— Това звучи като нещо, което би казала Риа. — Погледът ми се спря върху безжизненото тяло на сестра ми и аз боязливо попитах: — Можеш ли да я спасиш?

Дагда не отвърна.

— Можеш ли?

За миг, който се разтегли сякаш безкрайно, той само ме гледаше безмълвно.

— Не зная, синко.

Гърлото ми се сви, сякаш самият Балор го бе сграбчил.

— Такъв глупак бях! Толкова вреда причиних!

Дагда предупредително посочи с пръст към една панделка от мъгла, която се развърза и се изправи. В същото време хвърли бърз поглед към друга ивичка, която незабавно се сви на кълбо. Обърна се към мен и тъжно се усмихна.

— Значи вече си видял и светлината, и мрака у себе си. Драконът, не само звездата. И змията, и гълъба.

Преглътнах с мъка.

— Когато ме посрещна, ти каза, че може да разбера къде се таи истинският извор на силата ти. Не съм сигурен, но мисля, че силата ти е по-тиха, по-деликатна от другите. Водят я ръката и главата ти, но извира от сърцето. Силата ти е в Седмата песен. Да прозираш със сърцето си, а не с очите.

Той повдигна вежди почти недоловимо.

— Имаше време — продължих, също едва доловимо, — когато бях готов да дам всичко, за да виждам отново с очите си. Все още го искам, много, но зная, че има и други начини човек да вижда.

Дагда леко стисна ръката ми.

— Добре виждаш, Мерлин.

Пусна ме и дълго време ме гледа.

— Ще ти кажа и още нещо. Макар че си познал много болка и ти предстои да познаеш още, очакват те и чудеса, млади момко. Истински чудеса.

Бездънните очи на Дагда се обърнаха към дървесния ствол, по който блещукаха диаманти от роса. Погледът му се плъзгаше все по-високо и по-високо, към сплетените корени, които се топяха в мъглата далеч нагоре. Старецът им отдели малко повече внимание, сякаш можеше да зърне през мъглите земята оттатък. Най-сетне каза:

— А сега е време за твоята приятелка, с която ви свързват и кръв, и обич.

Той посегна към Риа със здравата си ръка. Сестра ми изглеждаше толкова застинала, толкова притихнала. Цветът се бе отдръпнал и от кожата, и от листната й премяна. Стомахът ми се сви от болка, защото ужасно се боях, че тялото й е твърде мъртво и изстинало, за да успее да я съживи дори най-великият сред духовете. Гюри не ми ли бе казала, че дори цялата сила на Дагда не може да съживи мъртвец?

Съвсем леко, той повдигна отпуснатата й ръка и затвори очи, сякаш се вслушваше в далечен звук. После, без да отваря очи, ми нареди:

— Може да я пуснеш, Мерлин.

Поколебах се — имах усещането, че това със сигурност ще означава, че е мъртва. Напуснеше ли ме духът й, отлетеше ли, нямаше да имам надежда да я видя отново. Колкото и да исках да чуя отново смеха й, още повече се страхувах да я пусна да отлети.

— Мерлин — отново каза Дагда. — Време е.

Накрая я пуснах. Дълбоко в себе си усетих как духът й леко се раздвижва. След това започна да се излива от мен, първо като тънка струйка вода, която набира сили и се превръща в река, способна да събори бент. Очите ми преливаха от сълзи, защото знаех, че дори Риа да оцелее в смъртната си форма, двамата никога вече няма да сме толкова близки.

Бавно, много бавно, аз издишах. Във въздуха между нас се оплетоха нишки от мъглица и скоро моите и нейните гърди бяха свързани от сияещ мост. Той се задържа по-кратко от миг, а после избледня и изчезна.

Едва тогава обърнах внимание на раната на главата й — тя започна да се затваря. Докато кожата заздравяваше, кървавите петна, вече кафяви, а не червени, започнаха да се изпаряват от къдравата коса, врата и дрехите й. Цветът на бузите й се възвърна, жизненост изпълни всяко листце и фиданка, от които бе направена премяната й.

Единият показалец на Риа трепна, вратът й се изопна. Най-сетне сиво-сините й очи се отвориха, тези на Дагда — също. Взряна в обсипаните с имел корени, тя пое треперлив дъх, обърна лице към стареца, усмихна се и заговори:

— И ти живееш на дърво, също като мен!

Смехът й се понесе наоколо като сребърен звън. Присъединих се и аз, а Дагда добави своя дълбок, силен смях към нашия. Докато се тресеше от веселие, огромното дърво също се залюля и ни поръси с капчици роса. Дори кацналият на рамото ми Беля нададе радостен зов. Сякаш цялата вселена се смееше с нас.

С озарени очи, Риа седна и обърна глава към мен.