Т. Баррон - Седемте песни

Преди обаче да подновя нападението си, Балор изрева, хвана Риа за ръката и се освободи от нея. След това я завъртя и я метна с лице към скалата, тя се блъсна в нея, олюля се и падна на земята.

Сърцето ми сякаш спря. Бъмбълви също се показа и изтича до нея, размахвайки диво ръце. Кипнал от ярост, но все още отклонил поглед, аз се втурнах към людоеда, но Балор с лекота отстъпи встрани. Юмрукът му се стовари върху рамото ми и ме запрати на земята. Мечът изхвърча от ръката ми и издрънча на скалите, а аз запълзях след него.

Тогава в гърдите ми се вряза върха на огромен ботуш. Прелетях няколко метра и тупнах по гръб. Ребрата ми сякаш горяха, а върховете на скалните стени се въртяха пред погледа ми.

Преди дори да се опитам да седна, ръката на Балор ме хвана за гърлото и продължи да стиска, докато можех да надавам само задавени хрипове. После рязко ме вдигна във въздуха. Главата ми се въртеше и аз се люлеех безпомощно в хватката му, макар че още размахвах ръце и крака. Той обаче просто продължи да ме души, въпреки че блъсках по ръката му, борейки се отчаяно за глътка въздух.

Гигантът бавно ме свали по-ниско, докато лицата ни почти се докоснаха и изръмжа в ухото ми. После, привлечен от заклинание, на което вече бях безсилен да устоя, аз погледнах в окото му. То ме погълна като плаващи пясъци.

С всичката си останала сила се опитах да се боря, да се освободя, но не можех да устоя на окото. То ме придърпваше все по-дълбоко и по-дълбоко, изсмукваше силите ми. Мрак покри взора ми и аз се отпуснах. Най-добре беше просто да се откажа. Да се предам… Спрях да се опитвам да се боря, да дишам.

Изведнъж Балор изрева в агония и ме пусна. Паднах на камъните и се закашлях, гълтайки въздух. Отново можех да дишам, главата ми малко по малко се проясни.

Надигнах се на лакът, тъкмо навреме, за да видя как Балор се свлича на земята със силата на отсечено дърво. От гърба му стърчеше меч. Моят меч. А зад него стоеше Риа, с наполовина окървавено лице. Вратът й бе странно изкривен. Собствените й крака поддадоха и тя падна до людоеда.

— Риа! — хрипливо извиках аз и запълзях към нея.

Бъмбълви също се показа, надянал най-мрачното изражение на света. Хвана ръката ми, за да мога да се изправя и аз стигнах с препъване до Риа, слушайки стоновете на шута:

— Казах й, че ще се убие, ако помръдне, но не ме послуша…

Приклекнах до нея, повдигнах внимателно главата й и се опитах да изправя врата й. Над едното й ухо силно кървеше дълбока рана и обагряше в червено премяната й и скалите. Поръсих раната с билки от торбата си.

— Риа! Ще ти помогна.

Синьо-сивите й очи се поотвориха.

— Мерлин — прошепна тя. — Този път… не можеш.

— Не! — тръснах глава аз. — Ще се оправиш.

Тя преглътна едвам-едвам.

— Настъпи времето… да умра. Така ще стане. Когато погледнах… в Езерото на лицето… видях как се биеш с Балор… и губиш. Но видях… само един да умира. Не ти… аз.

Опитах се да влея сила в главата и врата й така, както когато излекувах ръката й. Откъснах част от ръкава си и притиснах с него раната й, но знаех, че това е много по-страшно от една счупена ръка. Дори скъсаните лози на премяната й като че ли избледняваха, предавайки се на сенките.

— Не бива да става така, Риа.

— Напротив… трябва. Не ти казах… но знам отдавна… отдавна ми казаха, че ще умра… за да те спася. Че ако остана с теб… ще умра. Не знаех дали е вярно… досега.

— Що за глупости! — Съсредоточих се още повече върху раната, но кръвта продължаваше да се лее, да попива в плата и да тече през пръстите ми.

— Кой глупак ти е казал подобно нещо?

— Не глупак. Ар… баса. Затова никога… не беше добре дошъл в нея.

Трепнах.

— Не може да умреш сега! Не и заради някакво глупаво предсказание! — Приведох се по-близо до нея. — Слушай ме, Риа. Тези предсказания и пет пари не струват! Нищичко не струват, чуваш ли?! Нали предсказваха, че само дете с човешка кръв може да убие Балор? Видя какво стана. Балор убиваше мен! Нямах шанс — аз, детето с човешка кръв! Ти го уби, не аз.

— Защото… и аз… имам човешка кръв.

— Какво? Ти си от Финкайра! Ти си…

— Мерлин. — Клепачите на Риа запърхаха, а край скалите отново запищя вятър. — Аз съм… твоя сестра.

Сякаш ботушът на Балор ме бе изритал отново.

— Моя какво?

— Сестра. — Пое измъчен дъх — Елън е и… моя майка. Затова дойдох с теб.

Ударих скалата с юмрук.

— Това не може да е вярно!

— Вярно е — рече Бъмбълви и приклекна до мен. — Когато Сапфирооката Елън те родила на онзи разнебитен кораб на бреговете ни, родила и момиче, няколко минути след това. Кръстила момчето Емрис, а момичето — Рианон. Бардовете на Финкайра знаят тази история. — Той въздъхна и вятърът подхвана стона му. — Знаят и как дъщерята се загубила още съвсем малка. Родителите й пътували през леса Друма, когато ги нападнали воините-таласъми на Рита Гаур. Последвала яростна битка, таласъмите били прогонени, но в суматохата момичето се изгубило. Стотици я търсили седмици наред, но накрая дори самата Елън се отказала. Съкрушена, тя можела само да се моли на Дагда някой ден някой да намери детето.