Т. Баррон - Седемте песни

Да… и не. Горделивостта беше причината за цялата тази бъркотия, но сега рискувах така по-скоро от отчаяние. И от страх. Риа беше права — изпитвах истинско облекчение, че съм пропуснал Забравения остров и Песента на прозрението. Тя ме преследваше като кошмарен сън, по-страшен от онзи, който ме накара да драскам по очите си онази нощ в Покварените земи. Не знаех как ще овладея същността на Прозрението без очи и със слабия си втори взор, а и за да виждам като вълшебник сигурно ми бе нужно и нещо друго, нещо, което със сигурност не притежавах.

А и това бе едва началото на страховете ми. Ами ако не беше вярно пророчеството, че само дете с човешка кръв може да победи Рита Гаур и слугата му Балор? Самият Туата ми го бе подсказал. „ Пророчеството може да е вярно, може и да не е. Ала и да е истина, тя понякога има повече от едно лице. “ Каквото и да означаваше това, не можех да разчитам на пророчеството. Тъжната истина беше, че не можех да разчитам дори на себе си.

На склона над мен се размести камък, изтрополи надолу и почти уцели единия ми крак. Вдигнах глава тъкмо докато Риа се скриваше от другата страна на една издатина, стърчаща от скалата като нос. Колко странно, помислих си аз. Имахме толкова път още до върха, защо ще изкачва издатината, вместо да я заобиколи?

Отговорът дойде заедно с влажния блясък. Вода! Но откъде? Колкото по-близо бях до мястото, където бях видял Риа, толкова повече влажни петна почва откривах. Между два камъка дори се крепеше живо, зелено парче мъх.

Най-после стигнах до върха и спрях. Там, на не повече от десет крачки, бълбукаше поточе и оформяше вир. Риа вече пиеше. Изтичах до нея и потопих цялото си лице. От първата глътка езикът ми изтръпна почти недоловимо. Със следващата доби осезание и усетих острия хлад на прясната вода. С Риа пихме до насита, после пак. Бъмбълви също почти се хвърли във вира и добави шумните си глътки към нашите.

Накрая, когато не можех повече, аз се обърнах към Риа, която седеше с прибрани под брадичката колене и наблюдаваше четката на залеза, която разстилаше червено и лилаво по западното небе. От косата й се стичаше вода.

Обърсах една вадичка от крайчето на устните си и се преместих по-близо до нея.

— Риа, за Балор ли мислиш?

Тя кимна.

— Видях го в Езерото на лицето — казах аз. — Той… той ме убиваше. Караше ме да погледна в окото му.

Тя извърна лице към мен. Въпреки розовата светлина в косата й, очите й бяха тъжни.

— И аз видях Балор в Езерото на лицето.

Тя понечи да каже още, но се спря и гърлото ми се стегна.

— Близо ли сме вече?

— Много близо.

— Да продължим ли?

Бъмбълви, който подреждаше няколко скали така, че да може да легне до вира, подскочи.

— Не!

Риа въздъхна.

— От луната не е останало почти нищо, а и трябва да поспим. Ще лагеруваме тук тази вечер.

Опипом стигна до дланта ми и уви показалеца си около моя.

— Мерлин, страх ме е.

— Мен също. — Последвах погледа й до хоризонта. Над назъбените върхове небето бе обагрено в кървавочервено. — Когато бях малък, толкова се страхувах, че не можех да заспя. Тогава майка ми винаги ми разказваше някоя приказка, за да се почувствам по-добре.

Пръстът на Риа стисна моя.

— Наистина ли? Колко прекрасно. Да разкажеш на някого приказка само за да се почувства по-добре. — Тя отново въздъхна. — Така ли правят майките?

— Да — отвърнах тихо. — Или поне майките като нея.

Тя наведе глава още по-ниско.

— Щеше ми се да бях опознала… майка си. И да бях чула някои от разказите й, за да си ги спомня сега.

— Съжалявам, че не си имала това, Риа. — Опитах се да преглътна, но не можах. — Но има нещо почти толкова хубаво, колкото да чуеш приказка от майка си.

— Така ли?

— Да чуеш приказка от приятел.

Тя почти се усмихна.

— Много ще ми хареса.

Погледнах към първата звезда на небосклона, прокашлях се и започнах:

— Някога, много отдавна, живеела мъдра и могъща богиня на име Атина.

Падна нощ, мрачна и студена. Макар че след приказката ми Риа като че ли успя да заспи, аз лежах буден и се въртях. Известно време наблюдавах западното небе и си спомнях за Гюри Златокосата, но най-вече наблюдавах чезнещия лунен сърп. На сутринта щяха да ми остават два дни.

Цяла нощ треперих от хладните повеи на вятъра и от мисълта за онова безжалостно око, което означаваше само едно — смърт. Видението от Езерото на лицето не ми даваше мира. Успеех ли да задремя, ритах неистово и размахвах ръце.