Т. Баррон - Седемте песни

— Няма да ви се наложи — отвърнах аз и се приведох напред. — Няма да сразявам дракона.

И двамата ме зяпнаха, а Риа повдигна жезъла ми и попита:

— Нали трябва… Как ще научиш Песента на отстраняването?

Посегнах към елховия прът и бавно го завъртях в ръка.

— Мисля, че вече я научих.

— Какво?

Прокарах пръсти по върха на жезъла и хвърлих поглед към удавената в сенки бърлога.

— Нещо се случи, когато драконът се засмя.

— Да — съгласи се Бъмбълви. — Пусна те и ти избяга.

— Не, друго имам предвид. Чухте ли колко искрен беше смехът му? Почувствах, че… ами, колкото и да е свиреп и кръвожаден, не може да е изцяло зъл. Иначе… не би се смял така.

Бъмбълви ме погледна така, сякаш съм се побъркал.

— Бих се обзаложил, че се е смял така всеки път, когато е изпепелявал някое село.

Кимнах.

— Може би. Но ми се струва, че не е много по-различен от нас. Че има смисъл да живее, дори ние да не го разбираме.

Риа почти се усмихна, а Бъмбълви само се намръщи още повече.

— Не разбирам какво общо има това с Отстраняването.

Вдигнах дясната си ръка, оцапана със сажди, и докоснах клепачите на слепите си очи.

— Виждаш ли това? Безполезни са, белязани завинаги, също като бузите ми. И знаеш ли защо? Защото се опитах да убия друго момче! Не знам дали е оцелял, но се съмнявам. Опитах да го отстраня.

— Все още не разбирам.

— Ето какъв е смисълът. Отстраняването е нужно, но си има цена. Може да е собственото ти тяло или душата ти, но цена винаги има. Защото всяко живо създание е посвоему ценно.

Жезълът ми отново се озари, когато светлината отслабна. На него имаше отпечатък във формата на драконова опашка.

— Шестата Песен е готова! — възкликна Риа. — Сега ти остава само една, Песента на прозрението.

Почуках с показалец върха на жезъла, загледан в драконовата опашка, вдълбана недалеч от звездата в кръга. Обърнах поглед към безжизнения бряг, обгорен като останките в угаснало огнище — оттатък се виждаха тъмносиният канал и далечните възвишения на Варигал.

— Остава само една Песен, но и само няколко дни.

Бъмбълви се прегърби.

— Не повече от три, като гледам луната.

— Трябва да стигнем до Забравения остров и да се върнем.

— Невъзможно — заяви шутът и заклати глава, за да подчертае думите си, но не се сети, че вече няма шапка. — Мерлин, дотук се справи добре, невъзможно добре, но всички видяхме онова място от скалата на дървехората. От незапомнени времена никой не е достигал до Забравения остров! Каква надежда имаш да стигнеш дотам и да се върнеш — и то за три дни!

Опитах се да си представя пътя дотам — минаваше през вода, планински върхове, гори и през вълшебните бариери, опасващи острова. През цяла Финкайра, изпълнена с незнайни опасности.

Обърнах се към Риа.

— Поне този път мисля, че Бъмбълви с прав. Сега не можем да разчитаме на вятъра или на някой великан.

Риа тропна с крак.

— Няма да се предам, твърде далеч стигнахме! Имаш шест от седемте Песни. Освен това аз знам къде е Отвъдния кладенец.

— Какво знаеш? — подскочих аз.

— Къде е Кладенецът. Къде пази Балор. — Тя завъртя няколко къдрави кичура между палеца и показалеца си. — Гюри ми го показа, изпрати видение право в ума ми, когато ни каза, че Отвъдния кладенец не е далеч от бърлогата на дракона.

— Защо не ми каза!?

— Тя ме предупреди да не ти казвам! Мислеше, че може да се изкушиш да пропуснеш изцяло Забравения остров.

Отново седнах на скалата, долепих нос до нейния и тихо, но твърдо рекох:

— Точно това ще направим.

— Не може! — възрази тя. — Трябва да откриеш същността на Прозрението, за да имаш шанс срещу Балор. Не помниш ли какво пишеше в Арбаса?

— Ще загинеш, ако се опиташ да се бориш с Балор без Седемте песни.

Стомахът ми се сви, когато си спомних предупреждението на Туата. „Вслушай се внимателно в думите ми. Без всичките седем ще загубиш повече от мисията си. Ще загубиш живота си.“

Прокашлях се.

— Но, Риа, ако не пропуснем седмата Песен, майка ми ще умре! Не разбираш ли? Това е единствената ни надежда. Единственият ни шанс.

Тя присви очи.

— Има и нещо друго, нали? Усещам го.

— Не. Грешиш.

— Не греша. Боиш се от нещо, нали?

— Пак тези инстинкти! — Викнах аз и свих ръцете си в юмруци. — Да, страх, ме е. От урока на Прозрението. Той ме плаши повече, отколкото всички други накуп. Не знам защо, Риа.