Т. Баррон - Седемте песни

Риа изпищя задавено. Драконът се напрегна и ме стегна още по-здраво, но жълтите цепки на очите му не се разшириха. Все още изглеждаше заспал или полузаспал и ако съдех по извивката на устата му, щеше всеки момент да се наслади на един напълно реалистичен сън — как поглъща момче с меч.

С крайчеца на втория ми взор видях как Риа пада на колене. Бъмбълви приклекна тромаво до нея, увесил нос и, напълно неочаквано, запя. Осъзнах, че това е погребална песен, ниска и скръбна. Колкото и да ме мъчеше хватката на дракона, изтръпнах от думите й.

Още преди Бъмбълви да довърши, челюстите на дракона се отвориха. Наблюдавах ужасен, докато пред очите ми изникнаха редове остри зъби, черни от пламъците. Задърпах се с всичка сила, но опашката му само затягаше хватката си. Челюстите се отвориха още по-широко.

Ненадейно от дълбините на гърлото му се чу рязък хрип, който можеше да е само едно. Смях. Дълбок, пресеклив смях. С него излетя облак прах и въздухът почерня. Смехът се прехвърли надолу по тялото на огромното влечуго — първо разлюля главата му, после врата, после гигантския му корем и накрая опашката. Не след дълго целият звяр се тресеше и поклащаше върху имането си.

Опашката ме пусна и аз паднах — зашеметен и останал без Дъх, ала жив. Бързо пропълзях през черния облак на дъха му, влачейки меча след себе си. Миг по-късно Риа дотича до мен, за да ми помогне.

Излязохме с препъване от падината, без да спираме да кашляме. Зад нас смехът на дракона утихваше, а след секунди гръмовното му хъркане застърга отново. Хвърлих поглед назад и видях как просветват цепките на очите му сред сенките. Най-после се намирахме достатъчно далеч от бърлогата, проснахме се на парче черна скала, подходящо за сядане, и Риа ме прегърна. Толкова различно беше от прегръдката на дракона!

Аз сторих същото, обърнах се към Бъмбълви и пресипнало заявих:

— Успя, да знаеш. Разсмя го.

Бъмбълви увеси нос.

— Знам. Ужасно е. Ужасно! Унижен съм. Съсипан!

— Как така? — удивих се аз и го разтърсих. — Ти ме спаси!

— Ужасно — повтори нещастният шут. — Просто ужасно. Отново не ми се получи изпълнението! Пеех един от най-тъжните си, изпълнени с гнет и униние химни, би трябвало да скъса сърцето на всеки, който го чуе. — Той прехапа устна. — А какво стана всъщност? Погъделичках го. Разсмях го! Когато се опитвам да забавлявам, натъжавам, а когато се опитвам да скърбя, съм смешен! О, какъв провал! Аз съм чудовищен провал!

Той въздъхна тежко, помълча и накрая продължи:

— По-лошото е, че си изгубих шапката. Шутовската ми шапка! Вече не само, че не звуча като шут, но и не изглеждам като шут.

С Риа се спогледахме развеселено и без да отлагам, аз свалих едната си обувка, докато Бъмбълви ме наблюдаваше с подозрение.

— Да не си си наранил крака?

— Не. Дадох обещание, което, трябва да спазя.

След това забих зъби в кожения език на обувката, откъснах малко от него и енергично задъвках. Нямаше как обработената кожа да омекне, но пък за сметка на това устата ми се изпълни с вкусовете на пръст, трева и пот. Преглътнах с големи усилия.

Бъмбълви ахна и поизправи гръб, увисналата му гуша се изопна. Не се усмихваше, разбира се, но поне вече не се мръщеше.

Понечих да продължа, но той сложи ръка на гърба ми.

— Чакай, една хапка стига. Обувката може да ти потрябва. — После той издаде странен приглушен звук, който много приличаше на едва сдържан смях. — Наистина го разсмях, нали?

— Наистина го разсмя.

Той доби обичайната си физиономия.

— Само че едва ли бих могъл да го повторя. Извадих късмет този път.

Докато се обувах, поклатих глава и рекох:

— Не беше късмет, можеш да го направиш отново.

Бъмбълви се изправи, изпъчен.

— Тогава щом се върнеш в онази пещ и се опиташ да сразиш звяра, ще дойда с теб.

— Аз също — каза Риа.

Огледах лицата им и върнах меча в ножницата.