Т. Баррон - Седемте песни

Събудиха ме първите слънчеви лъчи. Нямаше нищо друго — нито гласовете на птици, нито стъпките на животни. Изви се вятър и замята самотно опашка по върховете на ридовете. Мястото между лопатките ми пулсираше болезнено, докато се протягах. Наведох се над вира, върху който се бе образувала тънка коричка лед, и пих за последно.

Зъзнещи, гладни и мрачни, поехме отново на път. Риа вървеше с отмерена крачка, а обувките й от кора чернееха. Поведе ни безмълвно към изгрева, но никой от нас не спря, за да се наслади на богатите му цветове. Потънали в собствените си мисли, вървяхме в пълна тишина. На няколко пъти камъните се разместваха под краката ни, запращайки ме няколко крачки назад. Веднъж паднах и порязах коляното си на остра скала.

Късно същата сутрин, докато преваляхме поредния хълм, Риа забави ход. Спря и ме погледна разтревожено, вдигна ръка и посочи следващия рид. На него имаше голям отвор, сякаш челюстите на някой митичен звяр се бяха сключили около него, разкъсвайки скалите.

Прехапах устна, убеден, че Отвъдния кладенец се намира там. Защо могъщият Дагда не бе дошъл от Отвъдния свят, за да порази Балор? Дагда беше най-великият от всички воини и би могъл да го стори. Може би бе зает да се сражава със самия Рита Гаур. Или пък не искаше простосмъртните да влизат в Отвъдния свят.

Поведох групичката, а Риа ме следваше по петите, толкова близо, че чувах напрегнатото й дишане. Когато слязохме в следващата изпепелена долина, открих, че се взирам сред отломките, търсейки следа от нещо зелено, нещо живо. Само че тук не бълбукаха поточета, а в процепите не растеше мъх. Скалите бяха голи, също като надеждите ми.

Бавно се заизкачвахме към прореза и когато стигнахме до самия му ръб, Риа сграбчи ръкава на туниката ми. Наблюдава ме няколко секунди и накрая ми прошепна за пръв път този ден:

— Окото. Не гледай в окото.

Стиснах дръжката на меча си.

— Ще се постарая.

— Мерлин, ще ми се да имахме… повече време. Да споделим повече дни… Повече тайни.

Сбърчих вежди — не разбирах какво се опитва да ми каже. Но нямаше време тепърва да я разпитвам. Стиснах зъби, подадох й жезъла си и със сигурна стъпка влязох в отвора.

Пристъпвайки между тъмните скали, които се издигаха отвесно от двете ми страни, аз се чувствах така, сякаш съм влязъл в отворената паст на чудовище. Леденостуден вятър ме зашлеви през лицето и изписка в ушите ми. Докато навлизах по-навътре, самият въздух трептеше зловещо, сякаш тресящ се от стъпки, които нито виждах, нито чувах.

Ала нямаше нищо друго. Мястото изглеждаше напълно изоставено. Нямаше Балор. Нямаше Кладенец. Нямаше никакъв признак на живот — или на смърт.

Помислих, че може би съм пропуснал нещо и понечих да се обърна, когато ненадеен порив ме шибна отново. Въздухът пред мен притъмня и пак потрепна. Този път обаче неестествената мараня се раздели като завеса и от нея пристъпи огромен, мускулест воин, поне два пъти по-голям от мен.

Балор! Надвиснал над мен, той изглеждаше непоклатим като скалите наоколо. Дълбокият му, изпълнен с ярост рев проехтя в прореза, а тежките му ботуши тропаха по скалите. Той бавно вдигна лъскавия си меч, а аз зърнах рогата над ушите му и огромното изпъкнало чело над едничкото му око, но незабавно извърнах втория си взор.

„Трябва да гледам другаде. Не към главата, а към меча му. Ще гледам към меча му.“

Едва се бях съсредоточил върху оръжието, когато острието звънна срещу моето собствено. Ръката ми изтръпна от удара, но за моя изненада людоедът също залитна и изсумтя, сякаш моят меч го бе сварил неподготвен. Отново изръмжа и замахна с още по-мощно.

Отскочих встрани, а миг след това острието му се стовари върху камъните. Разлетяха се искри и опърлиха туниката ми. Не стига, че замъгленото полезрение на втория ми взор ми пречеше, но и не можех да гледам право в него от страх да не зърна окото му. Когато людоедът вдигна ръка за нов удар, опитах да го намушкам. Той се завъртя навреме с изключителна ловкост и се спусна право към мен, размахвайки меча си.

Изненадан, аз се отдръпнах и петата ми опря в една скала. Подскочих нескопосано, като отчаяно се опитвах да запазя равновесие, но се строполих на земята. Балор изсумтя и продължи към мен, като вдигна меча си. С огромни усилия не погледнах към лицето му.

В този миг Риа изхвърча от сенките, хвърли се към людоеда и го хвана здраво за крака. Той се опита да се отърси от нея, но тя не го пускаше. Това го разсея достатъчно, за да се извъртя на една страна и да скоча.