Лоис Буджолд - Пенрик

Пен беше виждал само фрагменти от този тайнствен език, върху древни монети и сред руините на едно светилище над пътя за Зелен геран, самотно напомняне за древна империя, преди хиляда години простирала се от топлия седонийски полуостров до студеното дартакийско крайбрежие. Учените описваха възхода ѝ като мимолетно великолепие, като падаща звезда, макар че на Пен тристата години господство не му звучаха никак мимолетно. Така или иначе, скоро след това империята се беше разпаднала, разкъсана на части от въстания и амбициозни генерали, точно както стотици години по-късно дартакийската империя на Одар Велики се беше разпаднала, съсипана от наследници, оказали се недостойни за делото на баща си.

Ръката на Пен се протегна към един том, подвързан с навосъчен плат — съвременен препис и следователно не толкова страховит, заглавието изписано на гръбчето със загадъчни красиви букви. Той отвори книгата, като се питаше кой ли я е преписал. Искаше просто да види калиграфията, прекрасна като бродерия и също толкова неразбираема.

Вместо това очите му се спряха на един параграф: „В шестата година от управлението на император Летус, наречен Инженера, защото като такъв бил служил на младини в армията на чичо си, подкопавайки вражеските фортификационни съоръжения, преди втората чума да го направи наследник на трона, той поръчал изграждането на първия акведукт в града, дълъг девет мили от изворите на Епалия, който да напоява градините на неговата императрица и да захранва новите фонтани из целия град за радост на неговите обитатели…“

Пен ахна и стисна очи. След няколко мига надникна предпазливо през ресници. Изящните чужди букви още бяха там. Но незнайно как се бяха превърнали в думи, чието значение се изливаше в ума му с лекотата на майчин език.

— Мога да прочета това! — прошепна той изумен.

— Браво — каза Дездемона. — Надявахме се, че учиш бързо.

— Но аз не мога да чета това!

— С времето — отвърна тя — ще усвоиш почти всичко, което знаем ние. — Кратка пауза. — Процесът е двупосочен.

Пен стисна решително уста и се опита да проумее новата информация. По всичко личеше, че той ще е печелившата страна в тази размяна.

Отегчен глас подхвърли някъде зад него:

— Библиотекарката скоро ще се върне, ако ти трябва помощ.

— Благодаря — смотолеви Пен, обърна се и се усмихна. — Просто, такова… говорех си сам. Лош навик. Не исках да ви преча.

Младежът сви рамене, но този път не заби веднага нос в работата си.

— Върху какво работите? — попита Пен и кимна към листата на писалището.

— Колекция приказки, нищо особено — каза той и бръсна презрително с пръсти по разтворената книга. — Пълни глупости. С важните книги се занимават старшите посветени.

— Е, и така сигурно научавате много. А занимавате ли се с дървените щампи, които служат за отпечатване на много копия? Чувал съм, че правят това в Мартенмост.

— Да ти приличам на резбар? — Младежът размаха оцапаната си с мастило ръка. — Не, и тази работа, както и платата за нея, отива при старшите.

— Значи сте посветен? — осмели се да попита Пенрик. Писарят не носеше нито ширит, нито емблема, дрехите му бяха най-обикновени, туника и панталон. — Мирянин или заклет в храма?

Младежът разкърши рамене и направи физиономия.

— Заклет. Скоро трябва да стана дякон, освен ако всички свободни места не отидат при онези, дето са донесли по-богата зестра на храма.

Говореше се, че един от начините да влезеш в ордена на Копелето е да си извънбрачно дете, чиито роднини са готови да платят за издръжката ти. Стига въпросните роднини да са достатъчно заможни. Бедните намереничета се озоваваха в сиропиталищата анонимно. От страх да не притесни писаря с още въпроси на тази тема, Пен каза:

— Е, поне имате покрив над главата. Не е като да си кравар или нещо такова.

Младежът се усмихна кисело.

— Защо, ти крави ли пасеш, селянче?

— Когато се налага — призна Пен. Ако се съдеше по тона му, писарят явно намираше това занимание за долно, а не за приятно прекарване на чист въздух, за каквото го имаше Пен. Но може би и той щеше да смята така, ако се налагаше да изкарва прехраната си по този начин седем дни в седмицата. — И сено съм събирал — добави той. — Когато дойде време да се коси, всички се включват, и селяните, и господарите.

Най-много обичаше лова в планината, разбира се. Справяше се завидно с дивите овце, случваше се да повали някоя с една-единствена стрела, да не говорим колко го биваше в свалянето на трупове от стръмни склонове и корнизи под съмнително щедрите аплодисменти на прислугата. Ловът беше единствената дейност, която го сближаваше с бога, естествено свързван с неговата възраст и пол. Войниклъкът, закрилян от Сина на есента, не го привличаше толкова, особено след случилото се с Дрово.