Лоис Буджолд - Пенрик

— Краварчета. Защо? — измърмори младият писар и топна отново перото си в мастилницата. Явно не го глождеше особено любопитство.

В стаята влезе възрастна жена, понесла купчина книги. На рамото ѝ беше закачен дяконски ширит, дрехата ѝ беше в светлите цветове на Копелето, а на панделка около врата ѝ висяха очила със златна рамка. Мартенмост се славеше със стъкларството си. Нима и обикновените хора можеха да си позволят такава луксозна принадлежност тук? Явно това беше библиотекарката. Жената спря и се втренчи в Пен, по-скоро любопитно, отколкото враждебно.

— Ти пък кой си?

Той сведе глава в поклон.

— Пенрик кин Джуралд, мадам. Аз съм… гост. — Това звучеше по-добре от „затворник“. — Учен Тигни каза, че мога да се разходя из къщата.

Веждите ѝ се вдигнаха изненадано, когато Пен спомена името на свещения.

— Сериозно?

Пен не можа да прецени по тона ѝ дали смята това за добър или за лош знак, но продължи упорито:

— Чудех се дали имате някакви книги за магьосничество и демони. Не толкова теория, колкото… практически — побърза да добави от страх, че ще му дадат някой дебел том, написан на високопарен стил. Не виждаше как по тази тема може да се пише скучно , но беше чел… добре де, опитал се беше да прочете няколко теологически труда от лавиците на учен Луренц и се бе научил да не подценява умението на храмовите схолари да съсипят и най-интересната тема.

Жената отстъпи крачка назад и вдигна глава.

— Тези книги са с ограничено ползване. Позволени са само за свещени и нагоре. Боя се, млади човече, че още не си си спечелил необходимите за това ширити.

— Но имате такива книги, нали? — „Някъде“. Не беше видял нито една на лавиците в библиотеката.

Жената погледна към един висок шкаф в дъното на стаята.

— Заключени са. Иначе отдавна да са ги откраднали.

Пен се втренчи с интерес в шкафа, като се питаше колко ли книги има вътре.

— Ако свещеният позволи да им хвърля едно око, това ще стигне ли? — Дали Тигни би му дал такова разрешение и имаше ли право да го даде?

— Възможно е, но само при неотложна нужда. Твоята нужда каква е? — Погледна го с ироничната усмивка на жена, която от години отблъсква подмазването на младоци, хвърлили око на нещо забранено. Е, той открай време се справяше отлично с готвачките в семейното имение…

— Ами, наскоро се сдобих със свой собствен демон, който прескочи в мен от една умираща магьосница на пътя за Зелен геран. Стана случайно, но ако Дездемона ще се задържи в мен, ще е добре да науча за тези неща повече, отколкото знам в момента. А не знам почти нищо, затова всяко четиво, което ми предложите, ще е от полза.

Усмихна ѝ се мило, с надеждата че прилича на малко слънчице. Благонадеждно слънчице също така; определено трябваше да внушава благонадеждност.

Явно не се получи, предвид че жената отстъпи още крачка назад и вдигна ръка към гърлото си. Навъси се и го измери с дълъг поглед.

— Ако това е някакъв майтап, млади човече, ще ти съдера кожичката и ще я използвам за обложки. Чакай тук.

Остави книгите на масата и излезе с бърза крачка.

Погледът на Пен се устреми отново към въжделения шкаф. Възможно ли беше заплахата на библиотекарката да е буквална? Все пак беше висша служителка на бога на демоните…

Перото беше спряло да дращи. Пен се обърна и видя писарят да го зяпа, сякаш на главата му внезапно са поникнали пипалца.

— Ти пък как се сдоби с демон? — попита изумено посветеният.

Натрупал практика, Пен му разказа краткия вариант, обобщавайки трагедията в няколко изречения. Надяваше се, че така историята не губи твърде много от смисъла си.

Писарят, допреди миг ококорен, присви очи.

— Нали знаеш, че само на свещени е разрешено да получат храмов демон и дар на неговата магия. Това се смята за рядко и висше постижение. Хората се надпреварват за място в списъка на кандидатите, учат, подготвят се и чакат с години .

Пен се почеса по главата.

— Е, все трябва да е имало и други случаи като моя. Така де, не може да се контролира кога и къде ще умре човек. — Е… Пен се сещаше за един възможен начин, но не беше чувал слухове храмът да прави такива неща.

Стиснал устни, писарят поклати глава.

Библиотекарката се върна с просветен Тигни. Пен се усмихна широко.

— О, сър! Ще разрешите ли да прочета книгите там? — И посочи заключения шкаф. — Не е като да не съм в нужда .

Тигни въздъхна.

— Лорд Пенрик, тъкмо започнах да преглеждам багажа на просветена Рухия. Представа си нямам какви нужди ще възникнат от тази каша. — Изгледа Пен, който му отвърна с най-добрия си „жаден за знания“ поглед. Изражението на свещения не се смекчи, затова пък стана пресметливо. — Но докато чакате решението ми, спокойно може да прегледате книгите от другите лавици, когато библиотеката е отворена. Това би трябвало да ви отвори работа за известно време.