Лоис Буджолд - Пенрик

Потърка челото си.

— Ако се омъжа за Пенрик, той ще ми е съпруг. А каква ще ми бъдеш ти, Дездемона? Ти не си човек. Няма как да си ми съпруг. Нито съпруга. Моя, какво… по-голяма сестра? — Тази нова мисъл беше… доста приятна.

— За теб, сладурано — каза демонът с непоклатима увереност, — мога да бъда каквото поискаш.

Следващият въпрос сякаш сам се изтърси:

— Дори безсловесна в леглото?

— Да, непременно, ако обичаш — вметна енергично Пен.

Дез се ухили.

— Да. Макар да съм сигурна, че с времето ще преодолееш тази излишна свенливост.

— Не бих се учудила — въздъхна Найкис. Предвид всичко, с което беше свикнала напоследък. А рано или късно той щеше се превърне просто в Пен. Или в „Пен!“ (А понякога и в „Дез!“ ) По-скоро рано, отколкото късно, поправи се тя. — С времето съпрузите наистина свикват с недостатъците си.

Време. То си течеше, без да се съобразява с човешките желания, проблеми или планове. Нито с грижливо подготвените списъци. Нищо чудно половината ѝ живот вече да беше минал. Време беше да положи началото на следващата му част.

— Омъжи се за магьосника, скъпа Найкис — каза умолително Дез, — и ме отърви от депресията му. Той много ще се зарадва. А когато той е щастлив, и аз мога да съм щастлива. Ти — също.

Така ставаше, нали? Щастие, което да предадеш другиму в безкрайна верига. Не е нещо, което да къташ като скъперник. Противното би било като да затаиш дъх, пестейки го за по-късно.

Найкис вдигна поглед и каза решително:

— И да не си посмял да си обръснеш косата.

— Никога не бих го направил — отвърна без колебание Пен. — Макар че… с възрастта може и да оплешивея, не знам. Дез, ти би ли могла да направиш нещо по въпроса?

— Никога не съм пробвала. Този проблем не е възниквал при предишните ми ездачки.

— Докато стане време да оплешивееш — каза Найкис, — аз ще съм дебела и сбръчкана.

— И сладка. Като зимна ябълка.

— По-скоро кисела.

— Кисела по сладък начин.

— Оптимист.

— Трябва да си оптимист, за да направиш това — каза той и се премести до нея. Все нещо такова щеше да свърши, ако Найкис не го държеше под око.

Не че да го държиш под око беше неприятно. Едновременно изящен и мъжествен. Какво си беше помислила, когато го бе видяла за пръв път? В градината на патоската вила? „Ефирен“, да. Сега ѝ се струваше съвсем материален обаче, от плът, кръв и дълги, дълги кости. Грешки и чудеса, стеснителност и вродено изящество, тъга и радост. Красиви ръце с дълги пръсти, ръце чувствителни и умели в толкова много отношения. Трябва да си пълна глупачка, за да изпуснеш такива ръце.

— Все още сме далече от дома — изтъкна Найкис. Само дето прошепнатите ѝ възражения бяха рожба на навик и нищо повече, защото тя вече бе скочила от скалата и падаше право към Пен.

— А може би домът е само на една ръка разстояние — каза той. Въпросната ръка я прегърна през кръста, крепко. „Това ли съм аз, удавница, която теглят към спасителния бряг“, помисли си Найкис и отвърна със същото.

Някои имена са променени в съгласие с предходна книга от поредицата („Свещеният крал“ (изд. „Бард“, 2005 г.)): Уелд е Лесовете , Аудар Велики е Одар Велики , Лосглог е Еленовшип , Глигаброд е Глиганскиброд , Вълкамен е Вълчаскала , боец на духа или духовен воин е душевоин . — Бел. Dave