Лоис Буджолд - Пенрик

Найкис реагира моментално, явно спомнила си номера, който Пен беше извъртял на свещените кучета в манастира на Лимнос. Пусна ръката на Идрене, стисна неговата и го повлече към натрупаните сандъци. Носът му вече кървеше сериозно, солената течност се стичаше и навън, и навътре, давеше го. Сълзи потекоха от очите му. Пен затисна устата си с другата ръка да заглуши кашлицата. Шепата му се напълни с кръв. Двамата свърнаха зад сандъците и Пен се свлече на ръце и колене. Не спираше да кашля. Червени пръски оцапаха калдъръма. Още и още.

И още. Превит на две от спазмите, Пен взе да се чуди дали е възможно да се удави със собствената си кръв. Като нищо, предвид че не успяваше да си поеме дъх. Още един риск, който да включи в дългия списък…

— На Майката сълзите, Пен! — ахна Найкис с ръце на раменете му. — Предния път не беше и наполовина толкова зле.

А после уплашеният глас на Идрене:

— Ама той умира ли?

Погледнато отстрани, сигурно изглеждаше страшно. Все едно си повръща белите дробове на кървави хапки. Което, да признаем, звучеше доста по-драматично в сравнение с „тече ми кръв от носа“. Пен изхъхри и поклати глава.

— Грозна магия — успя да каже между два спазъма. — Висока цена. Това Дез го мрази много. — Шаманската магия беше чужда за демоните на хаоса и Пен подозираше, че тялото му плаща безбожна цена всеки път, когато той посегне към нея. Почти все едно хаосът и кръвта са монети от две различни царства и сарафът прибира безобразна комисиона за обмяната им.

„Да направя нещо? — попита разтревожено Дез. — Има пристанищни плъхове…“

„Недей.“ Опитът да отклони или да отложи физическата разплата за шаманска принуда с помощта на горна магия, насочена към потискане на симптомите, водеше до някои неприятни странични ефекти на по-късен етап. Които бяха за предпочитане пред смъртта, разбира се, но иначе беше по-добре да плати дълга си наведнъж. Не беше толкова зле, просто изглеждаше страшно.

Загледа се в разплисканата по камънака кръв. Чаша, чаша и половина. Добре де, беше си страшничко. Но спазматичната кашлица вече затихваше, дробовете му поемаха въздух що-годе нормално, а кървенето от носа намаляваше. Позволи на Найкис да го придърпа в прегръдките си и вдигна лице да я погледне с жална усмивка.

Би трябвало да ѝ обясни, че не умира, а просто му тече кръв от носа, но пък скутът ѝ беше толкова мек…

„Симулант“ — изпръхтя Дез.

„Защо, ще ме издадеш ли?“

„Никога.“ Щом тревогата на Дездемона беше преминала в ирония, значи не го заплашваше нищо сериозно. „Наслади се на момента. Като мен, впрочем.“

„Предпочитам да не мисля за това, Дез. Разсейва ме.“

„Както искаш.“

— На Копелето зъбите, цялата тая кръв негова ли е? — чу се гласът на Икос, твърде близо до ушите на Пен.

— Нали трябваше да стоиш настрана от нас — каза Пен и поотвори очи. — И двамата. — Боша стърчеше на пост в края на купчината сандъци. Пен добави към Икос: — Това, между другото, се случва, когато окажа принуда на някого против волята му. Сам виждаш, че не съм въздействал по този начин на дяконката вчера.

— Хм — каза Икос и лицето му изчезна от полезрението на Пен.

— Да тръгна ли след онзи куриер и да реша окончателно проблема? — попита Боша.

Наистина ли предлагаше да убие горкия младеж? „Ами да, точно това предлага! — доволно възкликна Дез. — Какъв услужлив човек.“ Пен побърза да обясни, че принудата е напълно достатъчна и отменя необходимостта от по-нататъшна намеса. След кратко обмисляне Боша сякаш прие уверенията му.

Икос се върна. Беше намокрил ризата си в морето и я бутна мълчаливо в ръцете на Пен.

— Много зле ли изглеждам? — попита той.

Найкис кимна, все така гушнала го крепко в скута си.

— Нека се почистя тогава. Иначе току-виж не ме пуснали на борда от страх, че съм заразно болен. Хич няма и да питат магьосник ли съм, или не. — Понеже ризата беше на Икос и имаше спешна нужда от пране дори без неговия принос, Пен поизбърса с нея кръвта от лицето и ръцете си — успял бе да опази туниката си почти непокътната, — после я даде на Найкис да довърши започнатото.

„Единият ти дава ризата от гърба си — пропя Дез, — а другият ти предлага помощта си да заровите труповете. Май си имаш нови приятели, Пен!“

„Тихо“ — помисли си в отговор той. Беше права, разбира се. Приятели, а може би дори шурей и… каквато там непонятна полуроднинска роля се паднеше на Боша. Дали Идрене си даваше сметка, че покрай евентуалната си снаха може да се сдобие и с евнух в домочадието си?