Лоис Буджолд - Пенрик

— Да — въздъхна Пен.

Тримата наближаваха митническата барака. Идрене стискаше документите им. Найкис вдигна брадичка и си пое дълбоко дъх.

По калдъръма зад тях изчаткаха копита, Пенрик се завъртя… и замръзна.

Мъж с униформата на имперски куриер тъкмо слизаше от запенения си кон. Върза юздите му за един кол и обходи с бдителен поглед пристана и корабите. Обърна се да извади от дисагите кожена папка за документи и тръгна целенасочено към бараката на митничарите.

— Усмихвайте се и не изпадайте в паника — измърмори Пен през зъби, когато Найкис и Идрене се обърнаха да видят какво е привлякло вниманието му и също застинаха. — Аз ще се погрижа за това.

Найкис стисна ръката на Идрене. Да ѝ вдъхне увереност? Да потърси увереност?

„Това ще ни струва скъпо“ — предупреди го бдително Дез. Информира го по-скоро. Не беше опит да го разубеди.

„Не толкова, колкото ако се провалим“ — отвърна той.

„Мда.“

„Зрение, Дез.“

Пен остави багажа на земята и тръгна да пресрещне куриера, като нагласи на лицето си любезна усмивка. Странната, омайваща, разноцветна гледка към есенцията на човешка душа, скрита в корубата на материалното тяло, бавно се фокусира пред вътрешния му взор.

— О, господин офицер! — извика той и вибрациите на шаманската принуда се вляха послушно в гласа му. Докоснаха куриера като пипала, насочени към силното му чувство за дълг. Мъжът обърна рязко глава към Пен, намръщи се, но все пак спря.

— Добрутро — продължи Пен. — От Гуза ли идвате?

Усети утвърдителния отговор да се завихря в душата на куриера, макар мъжът да изръмжа заядливо:

— Защо питаш?

— Мисля, че искате да видя този документ— измърка Пен и протегна ръка, сякаш това беше най-естественото нещо на света. Мъжът тръсна глава, като да прогони досадно насекомо, после бавно отвори папката. — Трябва да предадете този документ на мен.

Куриерът извади някакъв лист, изправи гръб и му го подаде. Пен го взе, плъзна бързо поглед по първия параграф — стандартен бюрократичен текст на седонийската администрация, без съмнение, — и се зачете в същинската част на документа, описание на Идрене, почти същото като онова, което младият моряк им беше изрецитирал предния ден. Официална заповед за задържане, адресирана до митническите власти.

Пен скри документа зад гърба си и го подпали. Листът се разсипа на пепел, преди да е стигнал до земята.

— Предадохте спешното съобщение на митническия служител— продължи Пен, като вкопаваше думите и съпровождащата ги принуда дълбоко в мишената си. Пипалата се впиха като куки, като жадни смукала в духа на офицера и Пен примижа. Понякога принудата приличаше на животинче, на отвратителен паразит, който смуче живот от жертвата си, за да удължи своя. Истинските шамани можеха да създадат принуда, която държи със седмици. Пен се надяваше на един ден. — Изпълнихте дълга си. А сега трябва да се погрижите за верния си кон.— Принудата хващаше най-добре, когато е в съгласие с естествените склонности на обекта. — А после идете да изпиете кана вино. Заслужили сте го. Предадохте съобщението в Акилаксио, както ви бе наредено.— После поздрави куриера по военному и той отвърна по същия начин, въпреки леко кръстосаните си очи.

Като мигаше често-често, мъжът се върна при коня си, развърза го и го поведе към улицата. Скоро колебливата му крачка стана по-стабилна, гърбът му се изправи уверено. Изобщо не погледна назад. Вероятно носеше още преписи на заповедта, които да предаде в другите градчета по пътя си, но за Пен те бяха без значение.

Все така седнали на ниския зид, Боша и Икос завъртяха тревожно глави след куриера. Без да поглежда към тях, Пен размаха ръка в знак че всичко е наред и могат да дишат спокойно. Надяваше се, че са разтълкували жеста му правилно.

Е, не всичко беше наред. Промяната на спомените влизаше в противоречие не само със свободната воля, а разбъркваше самата есенция на душата, намеса, която граничеше със светотатство. Добрите намерения и дори добрите резултати бяха валидни теологически аргументи само до някаква степен. Пен се надяваше, че не е преминал границата на приемливото. Надяваше се, а не се молеше , защото отдавна беше решил да не занимава боговете с въпроси, чиито отговори не държи да чуе.

Усети първите капки кръв. Смръкна силно с надежда да я преглътне.

— Сега трябва да се скрия някъде за минутка — каза на жените. — Бързо.