Лоис Буджолд: Пенрик

Утринната светлина се лееше по поляните, облъхваше в бледозелено преплетените клони на гората отвъд, заиграваше се със свенливите розови и бели цветове тук-там сред новия листак. Пролетният въздух тежеше от меки обещания. Преди да отиде до фургона заедно със сестрите му, за да хвърли последен поглед на приготовленията, майката на Пенрик бе вдигнала лице към хладните сини небеса и бе обявила деня съвършен за годеж — явно боговете най-после се били усмихнали на дом Джуралд! Пенрик не бе възразил, че боговете не контролират времето, поне според свещените, и бе възнаграден за синовното си въздържание с няколко остри майчини разпоредби — да побърза, да се облече най-после и да тръгва с нея! Точно сега ли бил намерил да се мотае!

Пенрик се взираше унило между помръдващите уши на коня си, с мисълта че денят е също толкова подходящ за риболов, ако не и повече. Риболовът не беше най-вълнуващият начин да убиеш времето, но май беше единственият начин да се отървеш от хорското словоблудство. Представи си, че калният лъкатушен път отива другаде, а не в познатия му Зелен геран. Сигурно отиваше всъщност, ако го следваш достатъчно дълго. Както бе направил по-големият му брат Дрово? Тази не беше от най-радостните мисли.

Изгледа намръщено кафявите ръкави на палтото си, обточени с оранжеви и златни нишки, чийто блясък отдавна бе потъмнял. Дори за днешното събитие беше облечен с чужди дрехи. Костюмът беше нов и хубав, когато тринайсетгодишният по онова време Дрово го облече за клетвата си на паж-посветен към войнствения орден на Сина — избор типичен както за пола, възрастта и сана му, така и за буйната му природа, мислеше си разсеяно Пенрик. А после костюмът му омаля толкова бързо, че Дрово така и не успя да го окъса. Извадили бяха вонящия на камфор тоалет от старата ракла и го бяха прекроили за деветнайсетгодишния Пенрик с минимални усилия — просто взеха малко плат от раменете, за да удължат крачолите на панталона. Можеше да е и по-зле, разбира се. Можеше да носи стари дрехи на сестрите си. Тази мисъл сигурно би го утешила поне малко, ако не подозираше, че ленената риза под палтото му, омекнала от носене, някога е била момичешка блуза.

Е, на Дрово повече нямаше да му омаляват дрехи.

Смъртта му миналата година в Адрия, от лагерна треска, покосила го преди да е дал своята дан за първото поражение на наемническия си отряд, беше второто нещастие, сполетяло семейството за последните четири години. Първото бе бързата кончина на баща им, отнесен от скоротечна инфекция на челюстта заради възпален зъб, на който не беше обърнал внимание. Веселият лорд на Джуралд им липсваше много, дотолкова, че почти бяха забравили за страстта му към пиенето и хазарта. Най-големият брат на Пенрик, лорд Ролш, бе поел управлението с твърда ръка — или така поне изглеждаше отначало. Уви, той имаше слабост към всеки благочестив просяк, който потропаше на портите, бил той облечен в дрипи или в храмови одежди. Това се отразяваше зле на семейните финанси, както и фактът, че местното селячество, от което се прехранваха лордовете на Джуралд, имаше отколешни традиции в бракониерството и укриването на данъци. Затова Дрово беше взел клетвените си пари от ордена, похарчил ги беше за снаряжение и беше заминал за неспокойните земи отвъд планините с бодрото обещание да се върне забогатял и да попълни с военна плячка фамилния бюджет.

Ако не друго, участта му беше отрезвила семейния клан, преди да са изпратили и Пенрик по същия път…

А и войниклъкът никога не беше изкушавал Пен. Един Дрово стигаше да съсипе детството му. Лагерен живот с цял отряд подобни нему побойници беше кошмарна перспектива. И то без да говорим за битките.

— Пришпори добичето, малки Пен — смъмри го Ганс, личният му коняр, както го правеше от най-ранното му детство. — Не ща да ми трият сол на главата, че сме закъснели.

— И аз не ща — въздъхна Пен и двамата пришпориха конете.

Не е толкова зле, каза си той в опит да внесе известен оптимизъм в мислите си и с надежда да се зарази поне малко от ведростта на слънчевия пролетен ден.