Лоис Буджолд - Пенрик

Чувал бе и други истории — непредназначени за деца , — според които демонът вземал връх над господаря си, овладявал тялото му и правел с него всякакви дивотии, докато умът на човека бил затворен в капан и той бил в ролята на безпомощен наблюдател. Демоните пет пари не даваха за наранявания, болести и смърт, защото лесно прескачаха от похабената си коруба в нова, така както куриер сменя изтощения си кон с нов. А продължителното съприкосновение с толкова неканализиран хаос разнищваше душата на магьосника.

Само дето Луренц и другите явно очакваха душата на просветена Рухия да отиде при своя бог по обичайния начин. Значи имаше и такъв вариант? Или това зависеше от загадъчните храмови ритуали и правила, за които бе споменал мимоходом свещеният? Пен си нямаше идея какво представляват. Защо никой не се сещаше да му обясни?

Дали в библиотеката на лечебницата нямаше някакви книги по темата и дали биха му позволили да ги прегледа? Само дето в дома на Майката по-вероятно съхраняваха книги по анатомия и медицина, а не за делата и демоничните любимци на втория ѝ Син.

Привечер тревогите му се поразсеяха от появата на Ганс, който му донесе цял куп дрехи и други лични вещи, както и дисаги, в които да ги приберат. Дисагите се оказаха малки, макар в багажа да липсваха някои задължителни — според Пен — неща.

— Брат ми не ми е изпратил меч? — Оръжейницата на Джуралд със сигурност можеше да отдели един.

Застаряващият мъж — негов отколешен коняр, личен слуга и всичко останало — се изкашля многозначително.

— Даде го на мен. Наредено ми е да пътувам с теб до Мартенмост, да се грижа за теб и прочие. — Не изглеждаше особено доволен от предстоящото приключение. — Трябва да тръгнем утре призори.

— О! — стресна се Пен. — Толкова скоро?

— Колкото по-рано тръгнем, толкоз по-скоро ще се свърши — измърмори Ганс. Мислите му очевидно бяха насочени към „свършването“. Открай време беше човек на утвърдената рутина.

Пен го заразпитва за вчерашните събития с надеждата да ги види през неговите очи, но лаконичните отговори на Ганс не добавиха много към представата, която вече си беше създал, освен силното усещане, че е било крайно несправедливо от страна на Пен да си навлече такава беля, докато е бил поверен на неговите грижи. Ала новата му задача явно не беше наказание, просто храмовите охранители бяха настояли Ганс да ги придружи до Мартенмост и да свидетелства за трагичните събития.

— Изобщо не знам защо — изсумтя той. — Мен ако питаш, някой писар може да свърши същата работа върху половин страница, вместо аз да хващам пришки на задника от седлото.

Скоро след това Ганс си тръгна — настанили го бяха другаде в старото имение, дарено на ордена на Майката и преустроено в лечебница.

Стайчето на Пен сигурно беше било слугинска квартира навремето. След като остана сам, той се зае с дисагите. Някой у дома явно беше награбил всичките му дрехи, без да подбира. Кафявият костюм се озова на купчината с непрактични неща, които щяха да потеглят обратно към имението на следващата сутрин заедно с най-износените представители на омразните му дрехи втора ръка. Колко време щеше да отсъства? И къде точно отиваше? Какво щеше да му трябва там?

Чудеше се дали би било същото, ако си приготвяше багажа за университета. „Магьосник“ определено не присъстваше в доскорошния му списък с професионални амбиции, но същото важеше за „теолог“, „свещен“, „лекар“, „учител“, „адвокат“ или друга от специалностите, които се преподаваха там — тази липса беше другата основна причина за неохотата на Ролш във връзка с образователните напъни на братчето му. Орденът на Копелето сигурно си имаше своя семинария или друго учебно заведение?

Пен се изми в легена и си легна. Дълго лежа буден и се вслушва в тялото си за присъствието на чуждия, паразитиращ дух. Как се проявяваха демоните? Като болка в стомаха? Още се чудеше, когато най-после заспа.

Пенрик смъкна дисагите в преддверието рано сутринта на следващия ден и завари там неочаквани изпращачи — самата очарователно закръглена Прейта в компанията на намусените ѝ брат и сестра.

— Прейта! — Пен тръгна към нея, но тя се дръпна назад. Е, поне се усмихна, макар и едва-едва.

— Здрасти, Пен. — Гледаха се смутено. — Чух, че заминаваш.

— Само до Мартенмост. Не е краят на света. — Той преглътна, после успя да попита: — Ще се венчаем ли?

Тя поклати глава със съжаление.

— Знаеш ли поне кога ще се върнеш?