Лоис Буджолд - Пенрик

Храмовите охранители поддържаха добро темпо и групата се движеше в тръс нагоре и надолу по склоновете на хълмовете, ритъм, който изяждаше най-много мили за най-малко време. Не беше главоломната скорост на куриерите, но пак изискваше смяна на конете, услуга, от която групата им се възползва по пладне в една пътна станция на храма. Подминаваха фермерски каруци, товарни мулета, крави, овце и селяни в малки крайпътни селца. По някое време внимателно заобиколиха отряд пиконосци, новобранци на път за нечия чужда война. „Също като Дрово“, помисли си Пен. Запита се колцина от тях ще поемат по обратния път към дома. Струваше му се по-добре да изнасяш сирене или платове, а не войници, но знаеше, че покрай войнишкия занаят човек наистина може да забогатее. Не и войниците обаче, точно както сиренето не забогатява от търговията с млечни изделия.

По нанагорнище забавяха темпото и Пен използваше възможността да поразпита мълчаливите охранители. С изненада научи, че не са от личната свита на свещена Рухия, а са били прикрепени към нея в пограничния град Лиест, когато тя пристигнала там от Дартака на път за Мартенмост. Същото важало и за слугинята Марда. Ганс се възмути, като разбра, че на Марда е било позволено да даде показания под клетва и после да си тръгне. Тринкер и Уилром бяха доста притеснени как ще реагират началниците им при новината, че са загубили повереницата си, макар и не по своя вина. Задачата им беше да се справят с лоши хора, а не с болни сърца. Колкото до прехвърлянето на ценния ѝ демон в по-малкия брат на дребен лорд от долината, когото са срещнали случайно на пътя… никой не гореше от желание да обяснява това злополучно събитие.

Привечер, оставили четиридесет кални мили зад гърба си, пътниците спряха в скромно градче с малка палата на Дъщерята, където се съгласиха да ги приемат за нощувка. Заведоха Пенрик в отделна стая и една усмихната посветена му донесе вечеря и гореща вода. Пен ѝ се усмихна в отговор, но момичето побърза да излезе. Когато надникна в коридора пред стаята си, Пен видя там местен стражар на пост. Поздрави го колебливо и затвори вратата. Беше толкова уморен, че пет пари не даваше дали го пазят.

Стаята беше малка като онази в лечебницата, но по-добре обзаведена. Столове с бродирани възглавнички, маса с огледало и табуретка, изобщо мебелировка като за жени, каквито бяха повечето гости, отсядащи в палатите на Пролетната дама. Пен използва възможността да се среши — седна пред огледалото с гребен в ръка, разплете плитката си и се зае с нелеката задача да разплете и възлите. Тънката му светлоруса коса постоянно се оплиташе.

Вдигна поглед към огледалото и видя устата си да казва:

— Мда, я да те видим пак.

Пен застина. Демонът ли се беше събудил? Захлопна челюсти, гърлото му се стегна.

Как възприемаше околния свят проклетото нещо? През неговите очи ли гледаше, през ушите му ли чуваше? Мислите му споделяше ли? Редуваше ли се с него да гледа през очите му, както се редуваха двамата за гласа му, или беше с него през цялото време, като птичка, кацнала на рамото му?

Пое си дълбоко дъх, отпусна съзнателно мускулите си и каза:

— Искаш ли да говориш? — И зачака.

— Да погледам — каза демонът през устата му. — Искаме да видим какво сме си купили. — Речта му беше относително ясна, а акцентът звучеше като на образован лесовник от земите около Мартенмост, точно като на Рухия.

Пен не си падаше по огледала, откакто бе станал достатъчно голям и бърз да бяга от сестрите си и постоянните им напъни да го използват за голяма кукла. Сега собствените му черти в огледалото му се сториха чужди. Но не му причерня пред очите, значи двамата с демона ги използваха едновременно.

Казвали му бяха, че лицето му, също като тялото, имало добри кости. Харесваше носа си, който изглеждаше достатъчно сериозен да смекчи младежкото излъчване на светлата му кожа. Дълги мигли обточваха „езерносините“ му очи — определението беше на майка му. Ако питаха Пен, езерата обикновено бяха сиви, зелени или ослепително бели от снега, или като черно стъкло, ако са замръзнали в студена безветрена нощ. Но в горещ летен ден може и да бяха сини като очите му.

Хората рядко разговаряха с него наистина; никога не му казваха нищо интересно. Дали сега не пропускаше рядък шанс? Пен издиша, отпусна гърлото си, разкърши уморените си напрегнати рамене в опит да… да се отвори.

— Можеш ли да отговаряш на въпроси?

Сумтене.

— Стига да не са твърде глупави.