Лоис Буджолд - Пенрик

След миг гласът каза предпазливо:

— Ти какво предлагаш, Пенрик Джуралд?

Всъщност още не беше стигнал дотам. Паникьоса се. После се стегна. Потърси вдъхновение и го намери.

— Дездемона — каза уверено. — Имаше го в една саонийска книга, която четох като малък, и още тогава много ми хареса. Била е принцеса.

Усети леко поласкано издишане през носа си.

— Забавно — каза гласът на Рухия. Тя, изглежда, доминираше над останалите. Дали защото беше била последната? Или покойната свещена най-дълго е приютявала създанието? Или нещо друго?

Нова дълга пауза. Пен взе да се прозява от умора. Гласуваха ли, що ли? Дали не беше подпалил граждански конфликт в собствения си ум? Това би било много лошо. Тъкмо щеше да оттегли предложението си, когато гласът каза:

— Прието.

— Значи вече си Дездемона! — каза той с облекчение. Запита се дали няма да го съкратят до „Дез“, когато се поопознаят. Като „Пен“. Би било добре.

— Благодарим ти за твоя дар на духа. Пенрик. Хубавец си ти… — Гласът утихна до уморена въздишка и Пен реши, че наскоро изкорененото създание е стигнало края на силите си за тази нощ.

Същото важеше и за него и той се просна на леглото.

На следващата сутрин стигнаха рано-рано до Сврача река в подножието на Гарванов гребен и поеха надолу по главния път в посока изток-запад, който следваше течението на реката. Гарванов гребен, след като мъглата се вдигна и преди следобедните дъждове да го захлупят, беше по-зелен и не толкова висок колкото снежните върхове, в чиято сянка беше израснал Пен, но пак си беше страховита назъбена гледка. Пътят пресече пълноводната река на два пъти, веднъж по широк дървен мост без перила и веднъж по каменен с изящни арки, като и на двете места селата до мостовете събираха такси. Заради пролетното снеготопене Сврача река беше толкова пълноводна, че плаването срещу течението беше твърде опасно, но салове, трупи и натъпкан в каци товар все още се носеха по водите ѝ. Пен се възхити на храбрите мъже, които насочваха саловете в студената река, и уби близо час в мечти как пътува по подобен начин.

Много хора имаше по пътя, и не само местни — търговски кервани, малки групи поклонници и затворени фургони се надпреварваха с обичайните селски каруци, крави, прасета и овце. На три пъти ги подминаваха препускащи куриери, било градски, било храмови, като вторите махаха жизнерадостно в отговор на неговите охранители. Куриер… виж, това беше достойна професия за един слабичък и лек младеж. Макар че в края на втория ден езда задникът на Пен възразяваше многословно срещу тази идея.

Вечерта ги настигна в градче близо до мястото, където река Линет се вливаше в Сврачата, на няма и петнайсет мили от крайната им спирка и в рамките на териториалните ѝ владения. Едва ли имаше опасност да се загубят, ако продължат нагоре по течението на Линет до голямото езеро при Мартенмост, откъдето тръгваше реката, но Тринкер реши, че не е добра идея да пристигнат след затварянето на градските порти, затова им намери безплатен, макар и импровизиран подслон в местното училище на Дамата.

Училището на Дамата, посветено на Дъщерята на пролетта, не се различаваше особено от онова в Зелен геран, където Пен беше учил като малък — две стаи на приземния етаж на къщата, където живееха учителите. Не беше предназначено за поклонници като палатата на Дъщерята от предната нощ — там Пен бе успял да продаде на готвачите питата кашкавал и да увеличи значително джобните си пари, — но въпреки това му осигуриха отделна стая. Едва ли си бяха направили този труд, защото го смятаха за почетен гост.

Отнасяха се с него добре, но пак си оставаше затворник. Надникна през малкото прозорче на четири етажа над улицата. Ако охранителите му смятаха, че така ще го задържат в стаята, значи не бяха взели предвид тънката му снага, нито годините катерене, било по дървета, за да избяга от Дрово, било на лов в планината. За нула време можеше да им избяга, само че… къде щеше да иде?

И преди се беше чувствал така — преди години, докато чакаше лекаря да стегне в шина счупената му ръка. Не беше приятно, но с нищо не можеше да ускори събитията. Нямаше друг избор, освен да продължи към мистериите на Мартенмост.

Легна си и затвори очи, но много бързо разбра, че дели леглото с цяла фамилия бълхи. Почеса се и се обърна на другата страна. „Уф, по-скоро празник на бълхи.“ Цяла нощ ли щяха да празнуват? Изруга под нос, когато една го ухапа по прасеца и даде начало на угощението.