Лоис Буджолд - Пенрик

Села се гушеха край язове, мелници и едно дървено мостче. После, след един завой на долината, Мартенмост се ширна пред погледа им и Пен зяпна.

Градът беше поне десет пъти по-голям от Зелен геран. Реката го делеше на две части, през коритото ѝ се протягаха два каменни моста и един дървен. По склоновете зад крепостната стена се редяха къщи, каменни и дървени. Тринкер се изправи на стремената и каза, че голямата сграда на билото на онзи хълм ей там вероятно е дворецът на прочутата принцеса-архисвещена и следователно сърцето на неговия орден по тези места. Голямото езеро се ширеше отвъд града, на север, обточено с чифлици, ниви и лозя по ниските склонове на хълмовете и тъмни гори по високите. Покрити търговски ладии и малки рибарски лодки тъмнееха по неспокойната водна повърхност. После още хълмове, а сетне, като сянка на далечния хоризонт, се протягаше познатата верига от бели върхове, показали глави в кратък поклон под пелената от облаци.

В Зелен геран човек не можеше да се загуби. След като влязоха през южната порта обаче, на всички им стана ясно, че това не важи за Мартенмост. Минаха по няколко калдъръмени улици, ту нагоре, ту надолу заради пресечения терен. Пен зяпаше високите къщи, добре облечените мъже и жени, пъстрите пазарчета, тежките търговци и забързаните слуги, красивите фонтани по площадите, налазени от перачки, изящните или хитроумни табелки от ковано желязо пред работилниците на занаятчии и палатите на гилдиите, прозорците с цветни стъкла, на които бяха изобразени картини . Тринкер, видимо объркан, погледна отново листа с указанията за посоките.

— Тук трябва да завием наляво — каза изведнъж Пен, когато Тринкер понечи да ги поведе надясно.

Нямаше представа откъде се е взела увереността в гласа му, но така или иначе всички го последваха.

— Насам — каза той, когато излязоха на следващата улица. — Нагоре — заяви при следващата пресечка. — Стигнахме.

Пен седеше на седлото и се взираше в каменната сграда. Макар и тясна, тя се издигаше на цели пет етажа, почти като палата на някоя от по-малките гилдии или нещо такова. Е, нямаше прозорци с цветни стъкла. Нито красива табела, а само дискретен дървен знак над вратата с две боядисани в бяло ръце, леко долепени, едната с палец нагоре, другата — надолу. Палецът беше знакът на Копелето, единственият пръст на ръката, който можеше да докосне всички останали. Като се изключеше скромната табелка, сградата изобщо не приличаше на храм. Тринкер стрелна Пен с притеснен поглед, после слезе от коня си и потропа на вратата.

Отвори им портиер. На туниката му беше пришита същата емблема като на табелата. Ако не се броеше това, дрехите му бяха обикновени. Човекът погледна шапката на Тринкер, и по-точно металната кокарда на Дъщерята в комплект със синьо-белите пера в цветовете на Нейния орден.

— Да, сър?

Тринкер се изкашля смутено.

— Ние сме ескортът на просветена Рухия, идваме от Лиест. Казано ни бе, че тук ще я чака някой. Трябва да се видим с него.

Портиерът огледа всички поред.

— Къде е свещената?

— Точно затова трябва да говорим с някого.

Портиерът сбърчи чело.

— Изчакайте тук. — И вратата се затвори отново.

Пен неохотно се възхити на Тринкер — стражът не трепна, стоеше с изправен гръб и изобщо не предложи да си плюят на петите. Една от причините Пен да не избяга през прозореца на стаята си предната нощ беше мисълта, че така ще скрои жесток номер на охранителите си, които просто си вършеха работата и не му бяха направили нищо лошо. Другата основна причина беше любопитството какво ще направи орденът на Копелето, за да го отърве от сполетялото го нещастие. Сигурно можеше да се направи нещо, иначе защо ще го пращат чак тук?

Зачуди се дали жестоката рокнарийска екзекуция с възглавницата би проработила тук, в езерото. Вероятно — да, при това бързо, предвид студената пролетна вода. Опита се да не мисли за това.

След няколко минути вратата се отвори и портиерът се появи с един притеснен мъж на средна възраст, със среден ръст и тегло, кестеняв, грижливо подрязаните му брада и коса — прошарени. Облечен беше с обикновени градски дрехи, пристегната с колан риза до коленете и панталони от някакъв тъмен плат. Неизбелената вълна на туниката му само загатваше кому се е клел, но ширитът на свещен в бяло, кремаво и сребърно, прикачен на рамото му, беше достатъчно красноречив. Емблема, която лесно можеше да свали и скрие в джоба си, ако реши да се движи инкогнито, помисли си Пен.