Лоис Буджолд - Пенрик

— Малко помощ искаш ли? — попита Дездемона с едва прикрит смях.

Пен затисна устата си с ръка и прошепна уплашено:

— По-тихо! Уилром спи пред вратата. Ще те чуе. — И ще си помисли… какво?

Дездемона послушно сниши глас.

— Можем да видим сметката на бълхите, ако искаш.

Не че не искаше.

— Позволено ли е?

— Не само е позволено, а се поощрява. През годините сигурно сме изтрепали цели армии бълхи. Паразитите не са теологически защитени дори от Копелето, комуто принадлежат. А и това е лесна долна магия, която се движи от ред към хаос.

— По-малко хаос в леглото ми, това е сигурно.

— Но голям хаос за бълхите — прошепна в отговор Дездемона. Устните на Пен се ухилиха не по негова воля. — Най-големият възможен разпад, от живот към смърт.

Последният коментар го смути, но бълхите го вбесяваха.

— Действай — прошепна Пен. Лежеше неподвижно, наострил сетива, с надежда да разбере какво ще последва.

Импулс от топлина и смътна светлина изригна от тялото му. Посоката на импулса беше неясна, но сякаш бе съсредоточена по-скоро към дюшека под него, отколкото нагоре към тавана.

— Двайсет и шест бълхи, два кърлежа, три бръмбара и девет въшки — доволно докладва Дездемона, като жена, която си е хапнала подсладена сметана. — Както и безчет яйца на молци във вълнения пълнеж.

Не беше най-зрелищната първа магия, която човек може да направи.

— Нали уж не обичахте сметките? — каза той.

— Ха. — Пен не можа да прецени дали сумтенето е знак за раздразнение или за доволство. — Нищо не минава покрай ушите ти, а?

— Ами, налага ми се понастоящем.

— Сериозно? — прошепна тя.

Леглото му може да беше разчистено от нежелан живот, но това още не означаваше, че е сам в него. Със закъснение му хрумна, че не знае дали демоните могат да лъжат . Винаги ли казваха истината на своите ездачи, или можеха да ги подхлъзват? Можеха ли да прекрояват истината така, че да пасне на целите им, като премълчават съществена информация, за да получат желания резултат? Не можеше да попита Дездемона… решил беше, за по-просто, да мисли за нея като за една личност. Тоест, можеше да я попита и тя сигурно щеше да му отговори, но това нямаше да му помогне особено.

Вместо това попита друго:

— Преди Рухия ти пак ли беше… ъъ, тоест със храмова магьосница?

— Хелвия беше хирург — каза гласът на Хелвия… добре де, по-добре беше да мисли за нея като за Хелвия, а не като за глас… с добре познатия му акцент на Лиест. — Високо в йерархията на Майчиния орден.

— А аз, Амберейн, бях преди нея, също лекарка — каза гласът с дартакийски акцент. — В храмовото училище в Саон.

— Нали уж лекарите лекуват, а демоните унищожават — каза Пен, отново озадачен. — Как може да си и двете?

— Можем да правим и такива магии, горни, от хаос към ред, но те са много скъпи — отвърна Дездемона.

— Някои изцеления се постигат чрез разрушаване — каза Амберейн. — Жлъчните камъни. Кисти и тумори. Ампутации. И много не толкова видими неща.

— Глисти — въздъхна Хелвия. — Няма да повярваш колко много хора имат глисти. Да не говорим за бълхите, въшките и другите паразити. — Пое си дъх и продължи: — Затова, когато времето на Хелвия изтече, не се прехвърлихме в младия лекар, който ни бяха приготвили, а в Рухия. Беше ни писнало от глисти. Ха!

Още преди Пен да е попитал с какво Рухия им се е сторила толкова привлекателна, друг глас каза нещо на език, който той не знаеше.

— Коя е тази?

— Аулия от Бражар — обясни Дездемона. — Добра жена от храма. Не знае лесовнишки, а само ибрийски, но с времето ще започнеш да я разбираш. Преди нея беше Умелан, рокнарийката.

— Рокнарийка!? — възкликна стреснато Пен. — Мислех, че еретиците квадрианци отхвърлят Копелето. Как Умелан се е сдобила с демон в Архипелага?

— Това е дълга история, която тя ще ти разкаже с досадни подробности веднага щом научиш езика ѝ — успокои го Дездемона.

„Аз да ѝ науча езика?“ Ако питаха него, рокнарийката вече беше „научила“ неговия език, предвид че го използваше на воля, както и в момента, впрочем — излая нещо с възмутен тон.

— А някаква кратка версия поне? — помоли Пен.

— Родена е в Архипелага, заробили я при един набег, после я купи Мира, известна куртизанка от Адрия, града в лагуната, която ни притежаваше по онова време. Мира беше необучена, но умна, най-добрият ни ездач дотогава. Когато Мира умря, прескочихме в Умелан, която избяга и се върна вкъщи, сякаш не знаеше какво ги чака магьосниците на онези острови.